— Трябва ни кола — каза Улгаст.
Дойл се промъкна през вратата. Минута по-късно се върна с връзка ключове. Отнякъде беше взел и оръжие, 45-и калибър. Заведе Улгаст и Лейси до прозореца и посочи.
— Онази долу, в края на паркинга. Сребристият лексус. Виждате ли го?
Улгаст го видя. Колата беше поне на стотина метра.
— Добро возило — каза Дойл, — как да предположите, че шофьорът ще зареже ключовете на сенника. — Дойл ги сложи в ръката на Улгаст. — Дръж. Твои са. За всеки случай.
Улгаст отначало не разбра. После му просветна. Колата беше за него, за него и Ейми.
— Фил…
Дойл вдигна ръце.
— Така трябва.
Улгаст погледна към Лейси, която кимна. После пристъпи към него. Целуна Ейми, погали я по косата, целуна и него, веднъж, по бузата. Дълбоко спокойствие и усещане за ведрина се разпростряха по цялото му тяло от мястото, където го беше целунала. За пръв път изпитваше подобно усещане.
Тръгнаха към вратата, Дойл ги водеше. Движеха се бързо под прикритието на сградата. Улгаст едва поддържаше темпото. Отнякъде чу по-честа стрелба, но не изглеждаше да е насочена към тях. Изстрелите бяха насочени някъде нагоре и далече, към дърветата, над покрива, откъслечни изстрели, като при някакво зловещо празненство. Всеки път, когато ги чуеше, следваше писък, затишие, след което стрелбата се подновяваше.
Стигнаха до ъгъла на сградата. Улгаст видя гората след нея. В другата посока, към светлините на двора, се простираше паркингът. Лексусът чакаше в края му и със задната част към тях, около него нямаше други коли за прикритие.
— Налага се да изтичаш до там — каза Дойл. — Готов ли си?
Задъхан, Улгаст събра сили и кимна.
Изправиха се и се втурнаха към колата.
Ричардс го усети, преди той да го види. Обърна се, размахал гранатомета като прът за прескок.
Не беше Бабкок.
Антъни Картър беше.
Май клечеше на около десетина метра. Вдигна глава и изкриви лице, докато преценяващо гледаше Ричардс. В позата му имаше нещо кучешко. По лицето на Картър лъщеше кръв, подобните му на грабливи нокти ръце, зъбите му като мечове, два реда един над друг. От гърлото му се чуваше някакво прещракване. Бавно, с жест на вяла наслада започна да се изправя. Ричардс нагласи мерника върху устата на Картър.
— Отвори уста — каза Ричардс и стреля.
Разбра, че е пропуснал, още докато граната излиташе от оръжието, а силата на рикошета го отхвърляше назад. Мястото, където стоеше Картър, беше пусто. Картър беше във въздуха. Картър летеше. А след това се спусна върху Ричардс. Излетялата граната разруши фасадата на Хижата, но Ричардс чу шума от взрива смътно, шумът се отдалечаваше, заглъхваше в някакво немислимо разстояние, докато изживяваше съвсем новото за него усещане да бъде разкъсан на две.
Експлозията се стовари върху Улгаст като бяло сияние, гореща вълна и светлина, която връхлетя лявата страна на лицето му като юмрук. Силата на ударната вълна го събори, усети как Ейми пада далече от него. Рухна върху настилката и започна да се търкаля и търкаля, докато не спря, легнал по гръб.
Ушите му звъняха, усещаше дъха си затворен като в тръба, ниско долу в дробовете му. Над себе си виждаше дълбоката, кадифена тъмнина на нощното небе, звезди, стотици, стотици звезди, а някои от тях падаха.
Падащи звезди. Помисли си: Ейми. Помисли си: Ключове.
Вдигна глава. Ейми лежеше на няколко метра от него. Въздухът беше изпълнен с дим. На пламъците от горящата Хижа приличаше на заспала. Като героиня от приказка, принцесата, която заспала и не могла да се събуди. Улгаст се надигна на четири крака и уплашено затърси около себе си ключовете. Усещаше едното си ухо като премазано, от лявата му страна като да падаше завеса, която поглъщаше всеки шум. Ключовете. Ключовете. После осъзна, че те все още са в ръката му, изобщо не ги беше изпускал.
Къде бяха Дойл и Лейси?
Отиде до мястото, където лежеше Ейми. Изглежда падането не ѝ беше нанесло травми, нито експлозията, поне доколкото можеше да съди. Пъхна ръце под нейните и я вдигна на рамото си, после тръгна към лексуса, бързаше, колкото можеше.
Приведе се, за да нагласи Ейми на задната седалка. Влезе и завъртя ключа. Светлината от фаровете грейна в двора.
Нещо удари в капака.
Някакво животно. Не: някакво чудовище, пулсиращо с бледозелена светлина. Но когато видя очите му, онова, което беше в него, разбра, че това странно ново същество на капака е Антъни Картър.
Картър се надигна, когато Улгаст намери скоростния лост, превключи на заден и пришпори двигателя. Картър падна. Улгаст видя на фаровете на лексуса, как се търкаля на земята, а после с поредица светкавично бързи движения се изстрелва високо и изчезва.