Какво в името…
Улгаст скочи на спирачката, рязко изви волана вдясно. Колата се завъртя и се закова на място, насочена към пътя. После вратата до него се отвори: Лейси. Тя бързо влезе, без да продумва. По лицето ѝ, по полата ѝ имаше кървави пръски. В ръцете си държеше оръжие. Погледна го слисана и го пусна на пода.
— Къде е Дойл?
— Не знам — отвърна тя.
Насочи колата назад и натисна педала на газта.
Видя Дойл. Тичаше косо към лексуса и размахваше пистолета си.
— Тръгвай! — крещеше. — Карай!
Разтърсващ удар на покрива на колата и Улгаст разбра, че е Картър. Картър беше на покрива на колата. Улгаст отново натисна спирачката, всички политнаха напред. Картър се прекатури на капака, но се задържа. Улгаст чу как Дойл стреля три пъти бързо един след друг. Видя как изстрел засегна Картър по рамото, кратка искра от попадението. Картър почти не му обърна внимание.
— Ей — крещеше Дойл. — Ей!
Картър извърна лице, видя Дойл. Присви се, извърна тялото си и направи гигантски скок, докато Дойл стреля последно. Улгаст зави навреме, за да види как съществото, което някога беше Антъни Картър, връхлита върху партньора му и го поглъща с гигантската си паст.
Миг и всичко беше приключило.
Улгаст здраво натисна педала на газта. Колата нагази в ивица трева, колелата забуксуваха и се завъртяха, после със стържене се удариха в настилката. Набраха скорост надолу по пътя, далече от горящата Хижа, през коридора от дърветата, отминаваха с бясна скорост останалото около тях. Седемдесет и пет, деветдесет, сто и пет километра в час.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Улгаст Лейси. — Какво беше това!
— Спрете тук, агент.
— Какво? Не говорите сериозно.
— Ще ни хванат. Ще следват кръвта. Трябва да спрете веднага колата. — сложи ръка на лакътя му. Хватката ѝ беше здрава, настоятелна. — Моля. Послушайте ме.
Улгаст насочи лексуса встрани от пътя. Лейси се обърна към него. Улгаст видя раната на ръката ѝ, чист изстрел точно под делтовидния мускул.
— Сестро Лейси…
— Няма нищо — каза Лейси. — Това е само плът и кръв. Но не ми е съдено да дойда с вас. Сега го разбирам — отново докосна ръката му и се усмихна, последна усмивка на благослов, тъжна и едновременно щастлива. Усмивка за несгодите на дълго пътуване, което вече приключваше.
— Грижете се за нея. Ейми е ваша. Ще разберете какво трябва да направите — после слезе от колата и затръшна вратата, преди Улгаст и дума да каже.
Вдигна поглед към задното огледало и я видя да тича по пътя, по който бяха дошли, размахваше ръце. Предупреждаваше ли ги? Не, викаше ги да я връхлетят. Не беше направила и стотина стъпки, когато от дърветата върху нея се спусна светлина, после втора и трета, толкова много, че Улгаст трябваше да отклони поглед, ускори и насочи колата, колкото може по-бързо, без да обръща поглед назад.
II
Годината на Нула
Петнайсет
Когато времето стигна до своя край, а светът живееше безпаметен за своята история, мъжът, който беше, изчезна от погледа като отплуващ кораб, обгръщайки острието на земята със стария си живот, заключен в неговия трюм. Когато кръжащите звезди се взираха в празнотата, описващата дъга Луна вече не си спомняше името му, а всичко, което остана, беше безкраен океан от глад, върху който плаваше цяла вечност, вътре в най-съкровената част от него имаше скрита една година. Планината, менящите се сезони и Ейми. Ейми и Годината на Нула.
Пристигнаха в лагера по мръкнало. Улгаст пропътува последната миля бавно, следваше сноповете светлина от фаровете, които прорязваха дърветата, намаляваше, за да пропълзят над страшни дупки и ровове, прорязани от зимните порои. Отърсваха клони, които дращеха покрива и прозорците и от които капеше вода. Колата беше таратайка, стара корола с огромни, евтини джанти и пепелник, пълен с угарки. Улгаст я задигна от нечий частен паркинг в покрайнините на Ларами. Остави лексуса с бележка на таблото: Задръжте го, ваш е. Стар, вързан с верига помияр, прекалено немощен, за да лае, наблюдаваше безразлично как Улгаст разбива таблото, после пренася Ейми от лексуса в тойотата, където я нагласи на задната седалка, затрупана с опаковки от закуски и празни цигарени кутии.
За миг на Улгаст му се прииска да е там и да види на сутринта лицето на собственика, който на мястото на старата си кола ще открие спортен седан за осем хиляди долара, сякаш тиквата на Пепеляшка се е превърнала в каляска. Улгаст за пръв път караше подобна кола в живота си. Надяваше се, че новият собственик, който и да е той, ще се поглези с едно кръгче, преди тихомълком да я разкара.