Лексусът принадлежеше на Фортес. Беше принадлежал, напомни си Улгаст, защото Фортес беше мъртъв. Фортес, Джеймс Б. Улгаст така и не научи първото му име, докато не прочете талона на колата. Адрес в Мериленд. На талона имаше и съкращение, което вероятно включваше Мериленд или Националния здравен институт. Улгаст изхвърли талона през прозореца в поле, засято с пшеница, някъде до границата на Колорадо и Уайоминг. Но задържа намерените пари от портфейла, който откри на пода под седалката на шофьора: малко повече от шестстотин долара в брой и титанова карта Виза.
Всичко това се беше случило преди часове, изминалото време се увеличаваше с изминатия от тях път. Колорадо, Уайоминг, Айдахо, последните прекосени в пълен мрак, разсичан само от фаровете на королата. Навлязоха в Орегон по изгрев на втората сутрин, прекосиха хълмистите плата от безводната вътрешност на щата, докато денят напредваше. Заобикаляха ги само пуста равнина и златисти, брулени от вятъра хълмове, където цъфтяха пурпурни пелини. За да не заспива, Улгаст караше с отворени прозорци. Нахлулият вятър изпълваше купето на колата със сладък аромат: уханието на детството и дома. В средата на следобеда усети, че двигателят на тойотата се задъхва. Най-после започнаха да се спускат. На смрачаване билата на Каскадите се изправиха насреща му. Накъсваха лъчите на залязващото слънце и обагряха небето на запад в ярки оранжеви и пурпурни пламъци, като стена от цветно стъкло. Високо горе, върху скалистите върхове, проблясваше лед.
— Ейми — каза той. — Събуди се, миличка. Виж.
Ейми лежеше на задната седалка, покрита с памучно одеяло. Още беше отпаднала, спа през повечето от последните два дни. Явно най-страшното беше отминало. Тенът на кожата ѝ беше по-свеж, восъчната бледност на треската се беше стопила. Сутринта успя да хапне малко от сандвича с яйце и да отпие няколко глътки от шоколадовото мляко, което Улгаст купи от крайпътно заведение. Имаше нещо странно: оказа се, че вече е чувствителна към слънчевата светлина. Светлината явно причиняваше физическа болка, и то не само на очите ѝ. Цялото ѝ тяло сякаш се ужасяваше от нея, като от токов удар. На една бензиностанция ѝ купи слънчеви очила в розов цвят като на кинозвезда, единственият достатъчно малък чифт, който да ѝ стане, и шапка с козирка, която да пази очите ѝ. Но дори с шапката и очилата през деня тя едва показваше глава изпод одеялото.
Чу гласа му и се надигна от приливната вълна на съня. Проследи погледа му през предното стъкло. Все още беше с розовите очила, но примигна на слънчевата светлина и постави шепи на слепоочията си. Вятърът от отворените прозорци разпиля косите ѝ около лицето.
— Ярко е… — тихо каза тя.
— Планините — обясни той.
Пропътува последните километри по инстинкт, следваше неотбелязани пътища, по които навлязоха още по-дълбоко в гористите гънки на планините. Скрит свят: там, където отиваха, нямаше градове, нито къщи и никакви хора. Поне така си спомняше. Въздухът беше студен, ухаеше на бор. Индикаторът за горивото показваше, че резервоарът е почти празен. Преминаха през потънал в мрак универсален магазин, който Улгаст смътно помнеше, въпреки че името му беше непознато: СПОРТНИ СТОКИ, СТОКИ ЗА ЛОВ И РИБОЛОВ МИЛТЪН и започнаха последното изкачване. Три разклонения след това вече беше на ръба на паниката, обзет от мисълта, че се е изгубил, когато поредица от малки подробности сякаш изплуваха в паметта му от миналото: познат склон от пътя, изглед от осеяното със звезди небе, докато свиваха по един завой, а после под колелата на тойотата, засилващия се шум от въздушно течение, докато прекосяваха реката. Също както в детството му, когато седеше до баща си, който го караше към лагера.
Минути след това спряха сред дърветата. До пътя стоеше овехтяла от времето табела с надпис: ПЛАНИНСКИ РЕЗЕРВАТ МЕЧКИ, а под него на ръждясали вериги висеше табела ПРОДАВА СЕ, с името на агенцията за недвижими имоти и телефонен номер на офис в Салем. Табелата, както и много други, които Улгаст видя по пътя, беше осеяна с дупки от куршуми.
— Това е мястото — каза той.
Пътят към лагера, дълъг километър и половина, преминаваше по крайбрежен насип, после заобикаляше група огромни речни камъни и навлизаше сред дърветата. Разбра, че мястото от години стои затворено. Дали сградите все още ги имаше? Какво щяха да открият? Овъглени останки от опустошителен пожар? Изгнили покриви, срутили се под тежестта на зимните снегове? Но — сред дърветата се показа лагерът: сградата, която момчетата наричаха Старата къща, защото още тогава беше стара, а зад и около нея имаше по-малки постройки и къщурки, около дузина. Отвъд тях имаше още дървета и пътека, която водеше към езерото — осемстотин декара спокойно огледало в естествен язовир с бъбрековидна форма. Когато наближиха къщата, светлините от фаровете на тойотата проблеснаха в предните ѝ прозорци и за миг създадоха илюзията, че вътре светят лампи, сякаш някой очакваше пристигането им, сякаш не са прекосили страната, ами са се върнали назад във времето, трийсет години по-рано, когато Улгаст е бил момче.