Насочи колата нагоре към входа и загаси двигателя. Почувства странно желание да произнесе молитва, да благодари за пристигането им по някакъв начин. Но бяха изминали много години от времето, в което се молеше. Излезе в смразяващия студ. Дъхът му се превърна в облаци пара около лицето му. В началото на май във въздуха все още се носеше споменът за зимата. Заобиколи откъм багажника и отключи. Когато за пръв път го отвори на паркинга на търговски център западно от Рок Спрингс, откри, че е пълен с празни кутии от боя. Сега съдържаше провизии, дрехи за двамата, храна, тоалетни принадлежности, свещи, батерии, туристически котлон и бутилки с пропан, няколко необходими инструменти, аптечка за първа помощ, чифт дебели спални чували. Достатъчно, за да могат да се установят, въпреки че скоро щеше да му се наложи да слезе от планината. На светлината от лампата на багажника откри каквото търсеше и се качи на площадката пред сградата.
Ключалката на предната врата се предаде след едно силно натискане с щанга от тойотата. Улгаст включи фенерчето и влезе. Ако Ейми се събудеше сама, можеше и да се уплаши, но най-напред искаше набързо да се огледа, да се убеди, че мястото е безопасно. Щракна ключа на лампите до вратата, но нищо не последва. Естествено, нямаше ток. Вероятно някъде имаше резервен генератор, въпреки че за да го задейства, му трябваше гориво, а и тогава не се знаеше дали ще проработи. Светлината на фенерчето обходи стаята: хаотично нахвърляни дървени маси и столове, чугунена печка, метално офис бюро, поставено до стената, а над него табло със свил се от времето лист. Прозорците нямаха капаци, но стъклата им бяха здрави, мястото беше спретнато и сухо, ако се запалеше печката, щеше бързо да се затопли.
Проследи снопа светлина към таблото. Пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ, ЛАГЕРНИЦИ, ЛЯТО 2014, а под него списък с имена: обичайните Джейкъбовци, Джоавци, Андрювци, но имаше и един Саша и един Аким, до всяко име стоеше номера на къщурката, където е бил разпределен. Улгаст лагерува тук три години, последната, в лятото, когато навърши дванайсет, работеше като младши отговорник, спеше в къщурка с по-големи момчета, много от които ги мъчеше силна като болест и съсипваща ги мъка по дома. Заради онези, които плачеха по цели нощи, и среднощните маймунджилъци на техните мъчители, Улгаст почти не спа през цялото лято. И въпреки това беше щастлив като никога. Онези дни в много отношения бяха най-щастливите от детството му, неговият златен час. Всъщност през есента родителите му го отведоха в Тексас и така започнаха всичките им проблеми. Лагерът се държеше от мъж на име господин Хейл, гимназиален учител по биология, с дълбок глас и огромен гръден кош на бивш състезател по футбол. С бащата на Улгаст били приятели, но това приятелство не се проявяваше с някакво особено отношение, което Улгаст да помни.
През лятото господин Хейл и съпругата му живееха в апартамент на горния етаж. Него търсеше сега Улгаст. Мина през вратата през общата част и се озова в кухнята: рустикални борови шкафчета, поставка за съдове и тенджери, мивка със старомодна помпа, печка и хладилник с полуотворена врата, всичките около маса от борови дъски. Дебел пласт прах покриваше мебелите. Печката беше стар модел от бяла стомана с часовник отпред, стрелките замръзнали на три без шест минути. Завъртя един от ключовете и чу съскането на газ.
Тясно стълбище водеше от кухнята към втория етаж, лабиринт от стаички, сгушени под стрехите. Повечето бяха празни, но в две откри две легла с обърнати към стената дюшеци. А и още нещо — в една от стаите, на груба маса до прозореца, апарат с копчета и бутони, който взе за радио на къси вълни.
Върна се в колата. Ейми все още спеше, свита под одеялото. Внимателно я събуди.
Тя се изправи и разтърка очи.
— Къде сме?
— У дома — отвърна той.
През онези първи дни в планината често мислеше за Лайла. Странно, у него нямаше никакво любопитство към външния свят и случващото се в него. Дните му бяха заети с ежедневна работа, да подрежда мястото и да се грижи за Ейми, но съзнанието му, свободно да се рее, където си пожелае, избра да се обърне към миналото, носеше се отгоре като птица над огромна водна шир, без да открие бряг, само със своето открояващо се отражение върху водната повърхност за компания.