Не беше се влюбил в Лайла веднага. Но случилото се приличаше на влюбване. Срещна я една зимна неделя, когато влезе в спешното отделение, прехвърлил ръце над двама приятели, които воняха на пот от фитнес залата. Улгаст не го биваше много в баскетбола, изобщо не беше играл след гимназията, но се остави да го уговорят да поиграе на благотворителен мач. По чудо минаха две игри, когато Улгаст скочи да стреля към коша и усети изпукване в лявото си ахилесово сухожилие. Докато лежеше присвит на пода, топката унило се удари в ръба на коша, като буквално прибави обида към избухналата у него болка, от която очите му се насълзиха.
Лекарят от спешното каза, че сухожилието е разкъсано, и го прати при ортопед. Ортопедът беше Лайла. Влезе в стаята, като поднасяше към устата си последната лъжица от киселото си мляко, после хвърли кофичката в боклука. Обърна се към мивката и изми ръцете си, без дори да го погледне.
— Така — тя избърса очите си и погледна бързо към болничния му лист, после към седналия на масата Улгаст. Улгаст не би казал веднага, че е красива в класическия смисъл, въпреки че у нея имаше нещо, което веднага го плени, усещането за дежа вю. Косата ѝ с цвят на какао беше събрана на кок с някаква пръчица. Носеше чифт много малки черни очила, смъкнали се към върха на носа ѝ.
— Аз съм доктор Кайл. Получили сте травмата на баскетболен мач, така ли?
Улгаст кимна глуповато.
— Не съм точно спортен тип — призна той.
В този момент мобилното ѝ устройство иззвъня. Бързо го вдигна и се намръщи. После със спокойна прецизност постави изпънатия си пръст в мекото място зад третия пръст на левия му крак.
— Притиснете тук.
Притисна или поне се опита. Така го болеше, че се почуди дали няма да му прилошее.
— Какво работите?
Улгаст преглътна.
— Опазване на реда и законността — успя да кажа. — Господи, ама че боли.
Лекарката написа нещо на болничния лист.
— Опазване на реда и законността — повтори тя. — В полицията ли ще рече това?
— Всъщност ФБР.
Потърси искрица любопитство в очите ѝ, но такава не видя. Забеляза, че на лявата си ръка не носи никакъв пръстен. Но това не означаваше непременно, че не е омъжена, може би го маха, когато преглежда пациентите си.
— Изпращам ви на скенер — каза тя — но съм почти сигурна, че сухожилието е скъсано.
— И какво означава това?
Лекарката сви рамене.
— Операция. Няма да ви лъжа. Няма да е весело. Седем месеца обездвижване и шест месеца до пълно възстановяване — усмихна се тъжно. — За съжаление сте приключили с баскетболните мачове.
Даде му болкоуспокояващо, от което му се доспа веднага. Едва се събуди, за да го откарат на ядрено-магнитния резонанс. Когато отново отвори очи, Лайла стоеше пред него до леглото му. Завили го бяха с одеяло. Погледна часовника си и разбра, че е девет вечерта. Шест часа беше в болницата.
— Приятелите ви още ли са тук?
— Едва ли.
Назначила беше операцията му за седем сутринта на следващия ден. Трябваше да подпише някакви документи, а после го заведоха в стая за през нощта. Попита го дали трябва да позвъни на някого.
— Всъщност не — беше още замаян от лекарството. — Тъжно звучи, но дори котка си нямам.
Наблюдаваше го изпитателно, сякаш очаква той да добави още нещо. Тъкмо щеше да я попита дали и преди не са се срещали, когато тя наруши тишината и се усмихна с неочаквана и лъчезарна усмивка.
— Ами добре — каза.
Първата им среща, две седмици след операцията на Улгаст, беше на вечеря в болничния стол. Улгаст беше с патерици, а левият му крак беше увит в пластмасов апарат и бинтове от коляното до пръстите. Наложи му се да чака при масата, като инвалид, докато тя донесе храната им. Носеше хирургически екип, вечерта беше на повикване, така му беше казала, и щеше да спи в болницата, но имаше червило и спирала, видя той, а беше сресала и косата си.
Семейството на Лайла останало на изток, в Бостън. След като завършила медицинското училище в Бостънския университет, най-лошия период в живота ѝ, била като премазана с кола. Преместила се в Колорадо за специализация в ортопедията. Мислела, че ще намрази този безличен град далече от дома, но се случило обратното, почувствала единствено облекчение. Небрежният вид на Денвър, хаотичният лабиринт от предградия и шосета, откритата гледка към високата равнина и безразличните планини, начинът, по който хората си говорели, с лекота, без преструвки, и фактът, че почти всички били от някое друго място — изгнаници като нея.