— Тук изглеждаше толкова нормално, това имам предвид.
Размазваше сирене върху геврече, закуска за нея, въпреки че беше почти осем вечерта.
— Предполагам, че дотогава нямах представа кое е нормално. Беше точно това, от което се нуждае момиче, възпитано в елитен колеж — обясни тя.
Улгаст се почувства безнадеждно по-низш и ѝ го каза. Притеснена, тя се разсмя звънко и леко докосна ръката му.
— А не бива — каза му.
Работеше безкрайни часове, не можеха да излизат на срещи като останалите, а да ходят на ресторант или на кино беше невъзможно. Улгаст не можеше да ходи и прекарваше дните си в своя апартамент. С опънати нерви. После отиваше до болницата с колата и вечеряха заедно в стола. Разказа му за детството си в Бостън като дъщеря на преподаватели в колеж, за училището, приятелите и учението си, както и за прекараната година във Франция в опит да стане фотограф. Обзе го мисълта, че е очаквала някой, за когото всичко това щеше да е ново, да се появи в живота ѝ. Той целият се беше превърнал в слух, готов да бъде този човек.
Цял месец беше изминал, а само се бяха държали за ръце. Тъкмо приключваха с вечерята, когато Лайла свали очилата си, приведе се над масата и го целуна нежно и дълго, дъхът ѝ имаше вкус на портокаловия сок, който беше пила.
— Ето така — каза тя. — Добре ли е?
Огледа театрално помещението и сниши глас:
— Искам да кажа, че технически погледнато аз съм твой лекар.
— Кракът ми вече е по-добре — отвърна Улгаст.
Беше на трийсет и пет, а Лайла на трийсет и една, когато се ожениха в един септемврийски ден. Церемонията се състоя в Кейп Код, в малък яхтклуб с изглед към спокоен пристан с поклащащи се лодки под ясно есенно, синьо небе. Почти всичките им гости бяха от семейството на Лайла, което се оказа огромно, като многолюдно племе — толкова много лели, чичовци и братовчеди, че Улгаст не можеше да ги преброи, дори не се надяваше да запомни имената на всички. Половината жени на приема сякаш се оказваха бивши съквартирантки на Лайла по едно или друго време, нетърпеливи да му разкажат истории за многото младежки бягства, които в крайна сметка си приличаха. Улгаст за пръв път изпитваше такова щастие. Прекали с шампанското, качи се на стол и произнесе безкрайна пиянска наздравица, неимоверно искрена, накрая запя, кошмарно фалшиво, стихове от сантиментална песен. Всички се смяха и ръкопляскаха, а после ги изпроводиха под дъжд от оризови зърна. Дори някой да знаеше, че Лайла е бременна в четвъртия месец, никой не каза и дума за това. Улгаст го отбеляза като плюс за Ню Ингланд, но после осъзна, че никой не се е притеснявал от този факт. Всички от сърце се радваха за тях.
С парите на Лайла — пред нейния доход неговият изглеждаше смешен — си купиха къща в Чери крийк, в стар квартал с дървета, паркове и добри училища, и зачакаха раждането на детето си. Знаеха, че ще е момиченце. Бабата на Лайла се казваше Ева. Тази баба имала огнен нрав. Според семейните сказания плавала на океанския лайнер „Андреа Дория“ и излизала на срещи с племенник на Ал Капоне. Улгаст хареса името и когато при някакъв случай Лайла го предложи, сякаш само си дойде на мястото. Лайла планираше да работи до определената дата. След раждането на Ева Улгаст щеше да остане у дома за една година, а после Лайла да се върне на половин работен ден в болницата, а той в Бюрото. Налудничав план, пълен със скрити проблеми, които и двамата предвиждаха, но ги пренебрегнаха. Някак щяха да нагласят работите.
В трийсет и четвъртата ѝ седмица кръвното на Лайла се вдигна, гинекологът ѝ нареди да пази леглото. Лайла каза на Улгаст да не се тревожи, не било толкова високо, че бебето да е в опасност. Все пак беше лекар, ако имаше някакъв истински проблем, щеше да го сподели. Улгаст се тревожеше, че много се натоварва на работа, че прекарва твърде много часове на крак в болницата, а и той беше доволен да е с нея у дома, да се излежава като кралица, да подвиква от стълбището за яденето си, за филмите и разни книги за четене.
Една нощ, три седмици преди термина ѝ, той се прибра у дома и я завари да хлипа, седнала на ръба на леглото, хванала главата си като в агония.
— Нещо не е наред — каза тя.
В болницата казаха, че кръвното ѝ налягане е 160 на 95, състояние, известно като предклампсия. От там идвало главоболието. Тревожеха се за удар, за бъбреците на Лайла, за увреждания на бебето. Всички бяха много сериозни, особено Лайла, чието лице беше посивяло от притеснение. Трябвало да се намесят, каза ѝ лекарят. Нормално раждане било най-доброто в тези случай, но ако раждането не настъпело до шест часа, щели да прибегнат до секцио.