Градовете Денвър, Колорадо Спрингс и Форд Колинс, които са във военно положение от вторник, тази вечер са почти обезлюдели, тъй като жителите им са пренебрегнали заповедите на губернатора на Колорадо Фриц Милей да „се евакуират на място“ и панически напускат градовете на тълпи. Ширят се непотвърдени слухове, че щатските органи на реда имат заповед да използват сила, за да връщат бежанците от границата, а има и сведения, че военни части от Националната гвардия на Колорадо са започнали да евакуират болните от болниците и да ги преместват на неназовано място.
Статията продължаваше. Улгаст четеше и четеше. Обкръжавали болните и ги разстрелвали, изглеждаше ясно дори между редовете. Улгаст си помисли: 18 май. Вестникът беше от преди три, не, преди четири дни. Двамата с Ейми бяха пристигнали в лагера сутринта на 2 май.
Описаното във вестника се бе случило за осемнайсет дни.
Зад магазина дочу шум, достатъчно силен, за да му подскаже, че го наблюдават. Сгъна вестника и го притисна под ръка, обърна се и влезе през мрежата на входа. Тясно място, с мирис на прах и запустение, натъпкано до тавана с всевъзможни стоки: необходими за лагеруване стоки, облекло, инструменти, консерви. Над вратата висеше огромна еленова глава до украсена с мъниста завеса, която водеше към задната част на сградата. Улгаст си спомни как като момче с приятелите си идваше тук да си купува сладки и комикси. Тогава до предната врата имаше въртяща се стойка: Сказания от Криптата, Фантастичната четворка, поредиците за Рицарят на мрака, любимеца на Улгаст.
На маса зад тезгяха седеше едър, плешив мъж, с карирана фланелена риза. Джинсите му бяха изпънати от чифт червени тиранти. На бедрото му лежеше кожен кобур за малък револвер, 38-ми калибър. Кимнаха си един на друг предпазливо.
— Вестникът струва два долара — каза мъжът.
Улгаст извади две банкноти от джоба си и ги постави на тезгяха.
— Имате ли по-нов брой?
— По-нов не съм видял — отвърна мъжът, докато пъхаше банкнотите в касата. — Доставчиците не са се появявали от вторник.
Което означаваше, че днес е петък. Не че имаше значение.
— Трябват ми някои продукти — каза Улгаст. — Муниции.
Мъжът го огледа, гъстите му сиви вежди се присвиха оценяващо.
— Какво имаш?
— Спрингфийлд, 45-и калибър — отвърна Улгаст.
Мъжът избарабани с пръсти по тезгяха.
— Ами да видим. Знам, че го носиш.
Улгаст измъкна оръжието иззад кръста си. Същото, което Лейси беше оставила на пода в лексуса. Пълнителят беше празен — дали тя беше изстреляла патроните или някой друг, Улгаст не знаеше. Може и да беше споменала за това, но не помнеше. В целия хаос беше трудно да се каже какво се случваше. Във всеки случай оръжието му беше познато. Стандартно оръжие за Бюрото. Освободи пълнителя и дръпна затвора, за да покаже на мъжа, че е незареден, и го постави на тезгяха.
Мъжът взе оръжието с огромната си ръка и го огледа. Завъртя го, огледа го на светлината и Улгаст видя, че разбира от оръжия.
— Волфрамова рама, скосена цев, титанов ударник, къс ход на спусъка. Красота — погледна изпитателно Улгаст. — Бил сте от федералните, убеден съм сто процента.
Улгаст напрегна всички сили, за да изглежда невинен.
— Може да се каже, бил съм някога. В предишен живот.
Мъжът печално се усмихна. Постави оръжието на тезгяха.
— Предишен живот — унило поклати глава — Май всички сме живели предишен живот. Нека погледна.
Мина зад завесата и след миг се върна с малък кашон.
— Това е всичко, което имам за 45-и калибър. Държах ги заради един приятел, който се пенсионира от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия. Взимаше си по дузина кутии с бира за в гората и стреляше по тях, след като ги изпразни. Наричаше го ден за рециклиране. От известно време не съм го виждал. Вие сте първият човек, който наминава от повече от седмица насам. Можете да ги вземете.
Постави кутийката на тезгяха: петдесет патрона с вдлъбнати върхове. Наклони глава към тезгяха.
— Хайде, няма полза от тях в кутийката. Ако искате, заредете.
Улгаст освободи пълнителя и започна да поставя патроните.
— Откъде мога да взема още?
— Няма да намерите, освен ако не слезете до Уайтривър.
Мъжът потупа гръдната си кост, два пъти, с показалец.
— Казват, че трябва да се целите право тук. Един изстрел. Падали като покосени, ако уцелите. Иначе — край с вас. Вие сте история. — Лицето му беше спокойно, не изразяваше нито удовлетворение, нито страх. Със същото изражение би съобщил на Улгаст и прогнозата за времето. — Няма значение кой е, дори да е била милото ви старо бабче. Ще ви изсмуче кръвта до капка, преди да се прицелите втори път.