Улгаст зареди и затвори, издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта и провери предпазителя.
— Къде го чухте?
— Интернет. Има всичко — повдигна рамене. — Конспиративни теории, разкрития за правителството. Вампирски истории. Половината от тях звучат смахнато. Не се знае къде свършват смислените неща и къде започват глупостите.
Улгаст остави оръжието обратно в хлътнатината на гърба си. Помисли дали да помоли мъжа да използва компютъра му, за да научи новини за себе си. Но научи достатъчно. Напълно възможно беше той да знае повече от всеки жив човек. Видял беше на какво са способни Картър и останалите.
— Да ви кажа нещо. Има един, нарича се „Последната база в Денвър“. Качва видеоблог от небостъргач в центъра. Разправя, че се е барикадирал там с мощна пушка. Има добри снимки, трябва да видите как се движат копелетата — мъжът отново потупа гръдната си кост. — Само не забравяйте какво ви казах. Един изстрел. Втора възможност няма. Движат се нощем, по дърветата.
Мъжът помогна на Улгаст да събере необходимите му провизии и да ги занесе до колата: консерви, сухо мляко и кафе, батерии, тоалетна хартия, свещи, гориво. Две въдици и кутия с принадлежности. Слънцето вече беше високо и ярко, около тях въздухът изглеждаше замръзнал в тишина, точно като тишината преди оркестърът да засвири.
Зад колата двамата си стиснаха ръце.
— Качвате се към Мечата планина, така ли? — попита мъжът. — Ако нямате нищо против въпроса ми?
Не виждаше защо да крие.
— Откъде разбрахте?
— По пътя, откъдето дойдохте — сви рамене мъжът. — Там горе няма друго освен лагера. Не знам защо така и не успяха да го продадат.
— Идвал съм като дете. Странно, но си е все същото. Предполагам, че така е по тези места.
— Мъдро. Мястото е добро. Не се притеснявайте, няма да кажа на никого.
— И вие трябва да се махнете от тук — каза Улгаст. — Отправете се нагоре високо в планините. Или идете на север.
Улгаст прочете в погледа на мъжа, че взима някакво решение.
— Елате — каза най-после. — Ще ви покажа нещо.
Поведе Улгаст обратно в магазина и мина през обшитата с мъниста завеса. Зад нея се намираше малко жилищно пространство. Въздухът беше застоял и тежък, а мракът по-плътен. На прозореца жужеше климатик. Улгаст спря на прага, докато очите му привикнат. В центъра на стаята имаше голямо болнично легло, на което спеше жена. Горната част на леглото беше повдигната под ъгъл от 45 градуса. Виждаше се изпитото ѝ лице, наклонено на една страна, към светлината, която проникваше през затворените прозорци. Завита беше с одеяло, но Улгаст видя, че е много слаба. На масичка до нея имаше дузина шишенца с хапчета, марли и мазило, хромирано легенче, спринцовки в опаковки. До леглото стоеше бледозелена кислородна бутилка. Ъгълът на одеялото беше дръпнат и откриваше голия ѝ крак. Между пожълтелите ѝ пръсти бяха втъкнати памучни тампони. В долната част на леглото имаше стол, а на него Улгаст видя пила за нокти и различни шишенца с лак.
— От край време обичаше да има красиви крака — тихо каза той. — Тъкмо я лакирах, когато дойдохте.
Излязоха от стаята. Улгаст не знаеше какво да каже. Положението беше ясно: мъжът и съпругата му оставаха тук. Двамата излязоха отново на огрявания от слънцето паркинг.
— Има множествена склероза — обясни мъжът. — Надявах се да успея да я задържа у дома колкото е възможно по-дълго. Така се уговорихме, когато започна да се влошава миналата година. Трябваше да изпратят сестра, но такава отдавна не е идвала — запристъпва на чакъла и се прокашля. — Според мен вече никой не отговаря на домашните повиквания.
Улгаст му каза името си. Мъжът се казваше Карл, а жена му — Марта. Имаха двама големи синове, единият в Калифорния, другият във Флорида. Карл работел като електротехник долу в Карвалис, Орегон, докато не купили магазина и не се оттеглили тук.
— Мога ли да направя нещо за вас? — попита Улгаст.
Вече се бяха ръкували, но отново го сториха.
— Просто останете жив — отвърна Карл.
Улгаст караше по обратния път към лагера, когато се сети за Лайла. Спомените бяха част от друга епоха, от друг живот. Живот, който вече беше приключил, за него и за всички. Спомняйки си за Лайла, той се сбогуваше.
Шестнайсет
Августовските дни бяха дълги и сухи. Тогава се случи пожарът.
Улгаст усети дима един следобед, докато работеше в двора. От сутринта във въздуха се носеше парлива мъгла. Изкачи се на покрива и огледа, но видя само дърветата, езерото и планините, които се простираха надалеч. Нямаше как да разбере на какво разстояние е пожарът. Знаеше, че вятърът може да носи дима от пожарите на стотици мили.
Два месеца след пътуването си до магазина на Милтън не беше слизал от планината. Изградили си бяха всекидневен ритъм: Улгаст спеше докъм обед, после работеше до смрачаване. Вечеряха, плуваха, после почти половината нощ четяха и играеха на разни игри. Като пасажери на дълго презокеанско пътешествие. Открил беше кутия с игри в едно от бунгалата. Известно време оставяше Ейми да победи, но скоро откри, че няма нужда да го прави. Тя беше схватлив играч, особено на Монополи, купуваше имот след имот, бързо пресмяташе наемите, които носеха, и радостно броеше парите си. Какво ли ѝ говореха иначе известните наименования на различни места? Една вечер се приготви да ѝ чете книга, която и преди бяха чели, но тя искаше отново да я чуе, когато Ейми взе книгата от ръката му и на трепкащата светлина от свещта започна да чете на глас. Не ѝ се налагаше да спира на трудните думи в книгата, написана с непривичен, старомоден синтаксис. Кога си се учила да четеш, попита я той изумен, щом спря, за да обърне страницата. Ами и преди сме я чели, обясни му тя. Сигурно съм я запомнила.