Светът отвъд планината се превърна в спомен, който всеки ден се отдалечаваше все повече. Така и не успя да накара генератора да заработи, дълго време се надяваше, че успее да поправи радиото, преди да се откаже. Ако се случваше онова, което предполагаше, разсъди той, по-добре да остане в неведение. Как би му помогнала информацията? Къде другаде биха могли да отидат?
Сега обаче имаше горски пожар. От запад към тях се носеше плътна стена от задушлив дим. Следобедът на следващия ден вече беше ясно, че трябва да бягат, пожарът приближаваше. Ако се прехвърлеше от тази страна на реката, нямаше какво да го спре. Улгаст натовари тойотата и нагласи увитата в одеяло Ейми на мястото до шофьора. Имаше и напоен с вода плат за всеки от тях, който да поставят на лицето си и очите, които смъдяха.
Не бяха изминали и три километра, когато видяха пламъците. Дим обвиваше пътя, не можеше да се диша. Духаше силен вятър, който разпалваше пожара в тяхна посока, нагоре по планината. Трябваше да се върнат обратно.
Не знаеше с колко време разполагат, преди пламъците да стигнат до тях. Нямаше как да намокри покрива на къщата, налагаше се да чакат отвън. Затворените прозорци поне предлагаха защита от дима, но след смрачаване и двамата вече кашляха и едва дишаха.
В една от пристройките имаше кану. Улгаст го завлече до брега на езерото, после свали Ейми на ръце по стълбите. Не спря да гребе, докато не стигнаха до средата на езерото. Наблюдаваше пламъците, които бушуваха в планината и напредваха към лагера. В безмилостността си гледката беше поразително красива, сякаш дверите на ада се разтваряха. Ейми лежеше срещу него в кануто. Ако се страхуваше, то по нищо не ѝ личеше. Нищо не можеха да направят. Движилата го през целия ден енергия го напусна и той заспа против волята си.
На сутринта се събуди и видя, че лагерът е невредим. Все пак пламъците не се бяха прехвърлили през реката. По някое време през нощта вятърът беше променил посоката си и насочил пламъците на юг. Във въздуха все още се носеше гъст дим, но знаеше, че опасността е отминала. В късния следобед чуха силен гръмотевичен тътен, сякаш над главите им се разлюля огромен лист ламарина, и след това се изсипа пороен дъжд. Цяла нощ валя. Не вярваше на късмета им.
На сутринта реши да използва последния бензин, за да слезе от планината и да види как са Карл и Марта. Този път и Ейми идваше с него. След пожара не искаше изобщо да я изпуска от погледа си. Почака да се смрачи и тръгнаха.
Пожарът беше дошъл съвсем близо. На около километър от входа на лагера дърветата бяха овъглени, а земята изгоряла и оголена, като бойно поле след сражение. От пътя Улгаст виждаше трупове на животни, не само дребни като опосуми и еноти, но също елени, антилопи и дори на мечка, свита до дънера на почерняло дърво, сякаш е ровила земята за глътка въздух, преди смъртта да я застигне.
Магазинът стоеше невредим и потънал в мрак, но, естествено, електричеството беше спряло. Улгаст каза на Ейми да изчака в колата, извади фенерчето и отиде до вратата. Заключено беше. Затропа, силно и упорито, викаше Карл по име, но никой не му отговори. Накрая счупи прозореца с фенерчето.
Карл и Марта бяха мъртви. Лежаха прегърнати един до друг в болничното легло на Марта. Карл я беше прегърнал през раменете, изглеждаха заспали. Отначало предположи, че са се задушили от дима, но по въздуха в стаята Улгаст разбра, че са мъртви по-отдавна. На нощното шкафче имаше наполовина празна бутилка от скоч, а до него сгънат вестник, като онзи първия, тревожно тънък, с огромно, набиващо се в очи заглавие, от което отвърна поглед, като предпочете да го сгъне в джоба си и да го прочете по-късно. Постоя за кратко до леглото, където лежаха телата им. После затвори стаята и за пръв път заплака.