Седемнайсет
Лятото свърши, дойде есента и светът ги остави на мира.
Първият сняг заваля през последната седмица на октомври. Улгаст цепеше дърва в двора, когато забеляза с ъгъла на окото си първите снежинки, падащи като едра перушина. Навил беше ръкавите на ризата си и когато спря и вдигна лице, усети студа по изпотената си кожа. Разбра, че е дошла зимата. Заби брадвата в дръвника, отиде в къщата и извика нагоре по стълбите:
— Ейми!
Тя се показа на горното стъпало. Кожата ѝ виждаше толкова малко слънце, че беше снежнобяла като порцелан.
— Виждала ли си сняг?
— Не знам. Май не.
— Навън вали сняг. — Той се засмя с глас, в който имаше радост. — Не бива да го пропускаш. Хайде.
Докато я облече с палто и ботуши, с очила и шапка и нанесе тънък слой слънцезащитен крем навсякъде по откритата ѝ кожа, снегът се беше засилил. Ейми излезе в бялата вихрушка тържествено, като изследовател, който стъпва за пръв път на непозната планета.
— Какво ще кажеш?
Тя изви глава и изплези език, инстинктивен жест, за да улови и опита вкуса на снежинките.
— Харесва ми — заяви тя.
Имаха подслон, храна и огрев. Още два пъти ходи до магазина на Милтън през есента, защото знаеше, че дойде ли зимата, пътят ще е непроходим, и взе всичката останала храна там. Разпределил беше консервите, сухото мляко, ориза и боба и според него запасите щяха да им стигнат до пролетта. Езерото беше пълно с риба, а в едно от бунгалата беше открил свредел. Доста прост инструмент за риболов на леда. Резервоарът за газ все още беше наполовина пълен. Ето че зимата дойде. Той я приветстваше, усещаше съзнанието си привикнало на ритъма. В крайна сметка никой не беше дошъл насам, светът ги беше забравил. Двамата бяха затворени далече, в безопасност.
До сутринта натрупа сняг до колене. Слънцето се показа през облаците и заблестя ярко. Улгаст прекара целия следобед в разчистване на пъртина между натрупаните нацепени дърва и къщата, а после запроправя друга пъртина към къщурката, която планираше да използва като ледница, сега след като вече беше зима. Вече живееше почти напълно нощен живот, по-лесно беше да се приспособи към ритъма на Ейми, а и блясъкът на снега на слънцето явно го заслепяваше, като избухнала пред погледа му експлозия. Вероятно, помисли си той, обикновената светлина действа по този начин на Ейми през цялото време. След настъпването на нощта двамата излязоха в задния двор
— Ще ти покажа как да правиш ангели в снега — каза ѝ той. Легна по гръб. Над него небето беше сияйно и звездно. Вечерта щяха да сушат мокрите си дрехи на печката, да седят на светлината на огъня и да пият горещо какао.
— Движи ръцете и краката си ето така — каза ѝ.
Тя легна до него. Мъничкото ѝ тяло беше леко и гъвкаво като на гимнастичка. Заразмахва ръце и крака.
— Какво е ангел?
За миг Улгаст се замисли. Подобна тема не беше изниквала в досегашните им разговори.
— Ами това е нещо като призрак, според мен.
— Призрак. Като Джейкъб Марли — чели бяха „Коледни песни“, или по-скоро Ейми му ги беше чела. След като една вечер през лятото разбра, че тя може не само да познава буквите, ами да чете гладко, с чувство и изразително, Улгаст само седеше и слушаше.
— Май да. Но не внушава страх като Джейкъб Марли. — Продължаваха да лежат един до друг на снега. — Ангелите са… ами добри духове. Духове, които бдят над нас от рая. Или поне някои хора мислят така.
— Ами ти?
Улгаст се изненада. Така и не успя да привикне съвсем с прямотата на Ейми. Откровеността ѝ го смайваше с детското в нея, но често думите и въпросите ѝ към него криеха мъдрост.
— Не знам. Майка ми вярваше. Тя беше много религиозна, много вярваща. Баща ми май не. Той беше добър човек, инженер. Не мислеше по този начин.
За миг замълчаха.
— Тя е мъртва — тихо каза Ейми. — Знам го.
Улгаст се изправи. Очите на Ейми бяха затворени.
— Кой е мъртъв? — попита и веднага разбра кого има предвид Ейми: Майка ми. Майка ми е мъртва.
— Не си я спомням — каза Ейми. Гласът ѝ беше безстрастен, сякаш му говореше за вече известен му факт. — Но знам, че е мъртва.
— Откъде знаеш?
— Чувствам го — очите на Ейми срещнаха тези на Улгаст в тъмното. — Мога да усетя всички тях.
Понякога в ранните часове, точно преди зазоряване, Ейми сънуваше. Улгаст чуваше тихите ѝ викове от съседната стая. Скърцането на пружината на леглото ѝ, докато тя се мяташе в съня си. Не бяха точно викове, а шепот, като гласове, които преминаваха през нея в съня ѝ. Понякога тя се събуждаше и слизаше долу в голямата стая на къщата, единствената с големи прозорци, с изглед към езерото. Улгаст я наблюдаваше от стълбището. За кратко оставаше неподвижна на светлината и сред топлината на печката, с обърнато към прозорците лице. Очевидно продължаваше да спи, а Улгаст знаеше, че е по-добре да не я буди. После се обръщаше, качваше се по стълбите и отново си лягаше.