Как така ги чувстваш, Ейми?, попита я той. Какво чувстваш? — Не знам, беше му отвърнала тя, не знам. Тъжни са. Толкова са много. Забравили са кои са били. — Кои са били, Ейми? А тя отвърна: Като всеки. Били са като всеки.
Улгаст сега спеше на първия етаж на къщата, на стол с лице към вратата. Движат се нощем, беше му казал Карл, по дърветата. Имаш възможност за един изстрел. Какви са тези същества по дърветата? Хора ли бяха, както някога и Картър беше човек? В какво са се превърнали? Ами Ейми. Ейми, която сънуваше гласове, чиято коса не растеше, която изглежда рядко спеше, вече беше съвсем сигурен, че само се преструва, почти не ядеше, можеше да чете и да плува сякаш си спомня живота и уменията на друг, а не своите собствени — и тя ли беше една от тях? Вирусът е инертен, беше казал Фортес. Ами ако не беше? Нямаше ли и той, Улгаст, да се разболее? Но той не беше болен, чувстваше се както обичайно, което означаваше, осъзна той, просто изумен, като човек живеещ в сън, изгубен сред безсмислени знаци, че светът го използваше по някакъв начин, който той не разбираше.
Една нощ през март чу шум от двигател. Снегът беше тежък и дълбок. Имаше пълнолуние. Заспал беше на стола. Още в съня си осъзна, че чува шум от двигател, който се спуска по дългата пътека към къщата. Сънуваше кошмар и този шум се беше превърнал в грохота от пожара през лятото, който настъпваше по планината към тях. Двамата с Ейми бягаха между дърветата, димът и пламъците ги обграждаха, той я изгуби.
В прозорците проблесна светлина, на площадката пред вратата се чуха стъпки, тежки, тромави. Улгаст се изправи бързо, всичките му сетива бяха нащрек. В ръка държеше оръжието си. Махна предпазителя. На вратата почукаха с три тежки удара.
— Има някой отвън — беше Ейми. Улгаст се обърна и я видя застанала долу до стълбището.
— Качвай се! — със строг шепот ѝ нареди Улгаст. — Хайде, бързо!
— Има ли някой? — разнесе се мъжки глас от площадката пред вратата. — Виждам дим! Ще се отдръпна!
— Ейми, качи се горе, веднага!
По вратата отново се заудря.
— В името Божие, ако някой ме чува, отворете вратата!
Ейми се качи по стълбите. Улгаст отиде до прозореца и погледна навън. Не беше кола, нито камион, ами сноумобил с привързани към шасито контейнери. На светлината от фаровете видя на площадката мъж с дебело яке и ботуши. Присви се, поставил ръце на коленете.
Улгаст отвори вратата.
— Отдръпнете се — предупреди той. — Да виждам ръцете ви.
Мъжът немощно вдигна ръце.
— Не съм въоръжен — каза той. Дишаше тежко и Улгаст видя кръвта, ярка струя, която се стичаше надолу по якето му. На врата му имаше рана.
— Болен съм — каза мъжът.
Улгаст пристъпи и се прицели.
— Омитай се!
Мъжът се свлече на колене.
— Исусе — простена. — Исусе Христе.
После вдигна лице и рухна на снега.
Улгаст се извърна и видя Ейми, застанала на прага.
— Влизай вътре, Ейми!
— Точно така, миличка — каза мъжът, вдигна окървавената си ръка и махна немощно. Избърса устата си с опакото на ръката си. — Послушай татко си.
— Ейми, веднага вътре, казах!
Ейми затвори вратата.
— Така е добре — каза мъжът. Стоеше на колене и гледаше Улгаст. — Не бива да вижда подобни неща. Исусе, чувствам се като парцал.
— Как ни откри?
Мъжът поклати глава и плю в снега.
— Не дойдох да ви търся, ако това искате да кажете. Шестима се бяхме скрили на около шейсет километра от тук. В ловния лагер на един приятел. Там сме от октомври, след като превзеха Сиатъл.
— Кои са те? — заразпитва Улгаст. — Каква е станало в Сиатъл?
Мъжът сви рамене.
— Каквото и навсякъде другаде. Всички са болни, измират, разкъсват се един друг, появява се армията, после бам и мястото се изпарява. Някои казват, че било работа на ООН, други на руснаците. Може да са и марсианците, мен ако питате. Тръгнахме на юг, към планините, мислехме, че ще изкараме там зимата, а после да стигнем до Калифорния. Тогава ни надушиха копелетата. Не успяхме дори веднъж да стреляме. Изметох се от там, но една от тях ме ухапа. Кучката се изви изотникъде. Не знам защо не ме уби като останалите, но разправят, че така правели — немощно се усмихна. — Май съм извадил късмет.
— Проследиха ли ви?
— Да пукна, ако знам. Подуших дима от къщата ви на километър и нещо от тук. Не знам как успях. — Изглеждаше съсипан и окаян. — В името на Бога, умолявам ви. Сам бих го направил, ако имах оръжие.