За миг Улгаст не разбра какво иска от него мъжът.
— Как се казваш? — попита Улгаст.
— Боб — мъжът облиза бавно устните си. — Боб Сандърс.
Улгаст му махна със спрингфийлда.
— Трябва да се махнем от къщата.
Тръгнаха между дърветата, Улгаст го следваше на пет крачки. Мъжът вървеше бавно в дълбокия сняг. На всеки две-три стъпки спираше задъхан, за да почине, опрял ръце на колене.
— Знаеш ли кое е най-странното? — каза той. — Преди бях поведенчески анализатор. Живот и нещастен случай. Пушиш, караш без предпазен колан, обядваш хамбургери всеки ден — можех да ти кажа кога ще умреш с точност до месец. — Подпираше се на едно дърво за равновесие. — Май никой никога вече няма да държи сметка за тези неща, нали?
Улгаст не каза нищо.
— Ще го направиш, нали? — попита Боб, зареял поглед сред дърветата.
— Да — отвърна Улгаст. — Съжалявам.
— Всичко е наред. Не се тормози за това. — Дишаше тежко, облизваше устни. Обърна се и докосна гърдите си като Карл, преди много месеци, за да покаже на Улгаст къде да стреля. — Точно тук, нали? Можеш първо да ме застреляш в главата, ако искаш, стреляй веднъж и тук за по-сигурно.
Улгаст успя само да кимне, съсипан от честността на мъжа, от деловия му тон.
— Можеш да кажеш на дъщеричката си, че съм те нападнал — добави. — Не бива да разбира. Изгори трупа ми след това. Бензин, керосин, нещо, което отделя много топлина.
Наближаваха брега на реката. На лунната светлина гледката внушаваше почти неземно спокойствие, окъпана в синьо сияние. Под снега и леда Улгаст долавяше шума от тихото ромолене на реката. Това място, както и всяко друго, беше подходящо, помисли си Улгаст.
— Обърни се — каза той. — Погледни ме.
Но мъжът на име Боб, сякаш не го чу. Направи още две стъпки в снега и спря. Започнал беше неконтролируемо да се съблича, махаше окървавеното яке, хвърли го в снега, махна тирантите на прогизналите си панталони, за да съблече през глава пуловера си.
— Казах да се обърнеш.
— Знаеш ли кое е най-тъпото? — каза Боб. Махна терморизата си и коленичи да развърже ботушите си. — На колко години е дъщеря ти? Винаги съм искал да имам деца. Защо ли не си родих?
— Не знам, Боб — Улгаст вдигна спрингфийлда. — Изправи се с лице към мен, веднага.
Боб се изправи. Настъпи промяна. Опипваше с пръсти кървавия прорез на врата си. По тялото му премина нов спазъм, но в изражението на лицето му се четеше удоволствие, почти сексуално. На лунната светлина кожата му сякаш засвети. Изви гръб като котка, с наситен с радост поглед.
— О, това е добре — каза Боб. — Това наистина е… страхотно.
— Съжалявам — каза Улгаст.
— Чакай! — Изведнъж Боб отвори очи, протегна ръце. — Задръж малко!
— Прости ми, Боб! — повтори Улгаст и натисна спусъка.
Краят на зимата беше дъждовен. Пороищата не спряха с дни, гората прогизна от вода, реката и езерото набъбнаха, отмиха останките от пътя.
Улгаст изгори трупа на Боб, точно както го беше посъветвал, като преди това го поля обилно с бензин, а когато пламъците угаснаха, посипа овъглените останки с белина и ги зарови под купчина камъни и пръст. На другата сутрин претърси сноумобила. Привързаните към шасито контейнери се оказаха кутии с бензин, празни, но в кожената торба, нанизана на ръчките за управление, откри портфейла на Боб. Шофьорска книжка със снимка на Боб и адрес в Спокейн, обичайните кредитни карти, няколко долара в брой, абонаментна карта за библиотека. Имаше и снимка, направена във фотографско студио: Боб в празничен пуловер, застанал до красива руса жена, видимо бременна, и две деца, момиченце в чорапогащи и зелена кадифена рокля и бебенце в ританки. Всичките се смееха лудо, дори бебето. На гърба на снимката женска ръка беше написала „Първата Коледа на Тимъти.“ Защо Боб беше казал, че няма деца? Дали пък не е бил принуден да гледа как умират и от болката на преживяното разумът му ги е заличил? Улгаст зарови портфейла в надгробната могила, като отбеляза мястото с кръст, направен от два клона, завързани с канап. Не беше кой знае какво, но за друго не се сети.
Улгаст чакаше да се появят и други. Приемаше, че Боб е първият. Напускаше къщата само за най-неотложните задачи и само през деня. Непрекъснато носеше със себе си спрингфийлда и държеше заредения револвер на Карл в жабката на тойотата. На всеки няколко дни припалваше колата, за да не падне акумулаторът. Боб беше споменал нещо за Калифорния. Там дали все още беше безопасно? Имаше ли безопасно място изобщо? Искаше да попита Ейми: Чуваш ли ги да се приближават? Знаят ли къде сме? Нямаше карта, за да ѝ покаже къде е Калифорния. Вместо това една вечер я качи на покрива на къщата по залез. Виждаш ли онзи хребет, попита я. Сочеше на юг. Проследи ръката ми, Ейми. Това са Каскадите. Ако нещо ми се случи, тръгни към този хребет. Бягай и не спирай.