Месеците отминаваха и никой не идваше. Дъждовете спряха. Една сутрин Улгаст излезе от къщата и усети уханието и привкуса на слънцето. Разбра, че има някаква промяна. От дърветата се носеха птичи песни. Погледна към езерото и видя водна повърхност там, където преди имаше само дебел слой лед. Всичко беше обвито в уханна зелена мъгла. В основата на къщата бяха поникнали редичка минзухари. Светът можеше и да се взриви, но ето че го имаше и дарът на пролетта. Пролетта в планината. Отвсякъде се носеха различни звуци и ухаеше на живот. Улгаст дори не знаеше кой месец е. Април ли беше или май? Нямаше календар, а батерията на часовника му, който не носеше от есента, отдавна се бе изтощила.
Същата нощ, както седеше в стола до вратата със спрингфийлда в ръка, сънува Лайла. Част от него знаеше, че сънят е свързан със секс, с правенето на любов, и въпреки това не беше същото. Лайла беше бременна и двамата играеха на Монополи. Не разпознаваше мястото в съня. Всичко около мястото, където двамата седяха, беше обвито в мрак, като потъналите в мрак части от театрална сцена. Улгаст беше завладян от необясним страх, че действията им могат да навредят на бебето. Да спрем, настоя той. Опасно е. Но тя явно не го чу. Той хвърли заровете и помести пула си, а после разбра, че се е оказал на квадратче с образ на полицай, който надува свирка. Хайде в затвора, Брад, засмя се Лайла. Направо в затвора. После се изправи и започна да се съблича. Няма страшно, каза тя. Ако искаш можеш да ме целунеш. Боб няма да има нищо против. — Защо да няма нищо против?, попита Брад. Защото е мъртъв, каза Лайла. Всички сме мъртви.
Събуди се внезапно, с усещането, че не е сам. Извърна се на стола и видя Ейми застанала с гръб към него, вперила поглед през широкия прозорец с изглед към езерото. В светлината от печката той видя как вдигна ръка и докосна стъклото. Той стана.
— Ейми. Какво има?
Вървеше към нея, когато заслепяваща, силна и чиста светлина изпълни стъклото. За миг сякаш разумът на Улгаст замръзна: като при щракване на фотообектив той улови и задържа образа на Ейми с вдигнати срещу светлината ръце, отворила уста да извика от ужас. Върху къщата връхлетя мощна въздушна вълна, последва разтърсващ тътен, прозорците се пръснаха навътре и Улгаст се оказа проснат на пода, запратен в другата част на стаята.
Секунда по-късно, или пет, или десет времето възвърна обичайния си ход. Улгаст се надигна на ръце и крака, помагаше си по стената. Навсякъде имаше стъкла, хиляди парченца стъкло по пода, ръбовете им проблясваха като пръснати звезди от неземната светлина, обляла стаята. Навън, кълбовидно сияние се издигаше над хоризонта на запад.
— Ейми!
Отиде при нея, на мястото, където лежеше на пода.
— Изгори ли те? Поряза ли те?
— Не виждам, не виждам!
Мяташе се неистово, размахваше ръце обезумяла пред лицето си. Цялата беше обсипана с парченца стъкло, полепнали по кожата на лицето и ръцете ѝ. Видя кръв, която обагряше тениската ѝ.
— Моля те, Ейми, спри! Нека да погледна дали си ранена!
Отпусна се в ръцете му. Внимателно махна стъкълцата. Никъде нямаше срязвания. Кръвта, осъзна той, беше негова. Откъде идваше? Погледна надолу и видя дълго парче от съд, извито като ятаган, забито в крака му, между коляното и хълбока. Издърпа го, стъклото излезе леко, без болка. Осемсантиметрово парче стъкло, забито в крака му. Защо не го е усетил? Заради адреналина ли? Но щом му мина през ума, болката се появи, късен влак, който с тътен навлиза в гарата. Зрението му се замъгли, у него се надигна пристъп на гадене.
— Брад, не виждам! Къде си!
— Тук съм, тук съм — Главата му щеше да се пръсне в агонизираща болка. Може ли човек да умре от кръвозагуба при такава рана? — Опитай да отвориш очи.
— Не мога! Боли ме!
Внезапната светлина изгаря, помисли си той. Изгаря ретината, ако човек гледа в блясъка на взрива. Не е Портланд, нито Салем, нито Карвалис. Експлозията беше на запад. Ядрен взрив, помисли си той, но чий? И колко още е имало? Каква полза би имало от тях? Никаква, разбра той, пореден свиреп спазъм на мъчителното изтребление на света. Осъзна, че си е позволил да повярва, в онзи миг, когато излезе на слънце и усети пролетта, че най-лошото е минало, че с тях всичко ще е наред. Колко глупав е бил.