Занесе Ейми в кухнята и запали лампата. Стъклото на прозореца над мивката по чудо беше оцеляло. Постави я на стол, намери кърпа за съдове и бързо я уви около ранения си крак. Ейми плачеше, затиснала очи с длани. Кожата по лицето и ръцете, където я беше облизал взривът, беше яркорозова, започваше да се бели.
— Знам, че боли — каза ѝ, — но заради мен, опитай се да ги отвориш. Трябва да видя дали няма попаднали стъкла в очите ти. — На масата държеше фенерче, готово да освети очите ѝ в момента, в който ги отвори. Устройваше ѝ клопка, но какво друго би могъл да стори?
Тя поклати глава и се задърпа от него.
— Ейми, трябва да го направиш. Положи усилия, моля те.
Още минута боричкане, но най-накрая отстъпи. Остави го да махне ръцете ѝ и отвори очи, примигна и отново ги затвори.
— Свети! — изплака тя. — Боли ме!
Заувещава я: той ще брои до три, тя ще отвори очи и ще ги държи отворени, докато той отново преброи до три.
— Едно — започна той. — Две. Три!
Отвори очи, цялото ѝ лице беше сгърчено от страх. Той започна да отброява, като шареше със снопа светлина от фенерчето по лицето ѝ. Нямаше стъкла, никаква видима следа от нараняване. Очите ѝ бяха чисти.
— Три!
Отново затвори очи, разплака се силно, чак се разтрепери.
Улгаст намаза кожата на Ейми с крем срещу изгаряне от аптечката за първа помощ, бинтова очите ѝ и я занесе горе на леглото.
— Очите ти ще се оправят — увери я той, макар да не беше убеден в това. — Според мен е временно, заради блясъка.
Поседя до нея, докато дишането ѝ се успокои и разбра, че е заспала. Трябваше да намерят начин да се измъкнат, помисли си той, да се отдалечат от мястото на взрива, но имаше ли къде да идат? Първо пожарите, после пороищата и сега от пътя нямаше и следа. Можеха да се опитат да тръгнат пеша, но докъде щяха да стигнат, та той едва можеше да пристъпва, а трябваше да води и сляпо момиченце през горите? Оставаше му само да се надява, че взривът не е бил мощен или че е бил по-далече, отколкото предполага, или пък че вятърът ще отнесе радиацията в друга посока.
В аптечката за първа помощ откри малка игла за шиене на рани и кълбо черен конец. Час преди зазоряване слезе в кухнята. На масата на светлината от лампата махна завързаната кърпа и просмуканите с кръв панталони. Прорезът беше дълбок, но се виждаше, че е чист, кожата беше раздрана като хартия на касапин над кървавочервено парче пържола. Шил си беше копчета, веднъж подгъна и чифт панталони. Колко ли щеше да е трудно? От шкафчето над мивката извади бутилка скоч, която преди много време намери в магазина на Милтън. Наля си. Седна и изпи скоча, бързо и с отметната назад глава наведнъж, наля си втора и отново я изпи. После стана, изми ръцете си на кухненската мивка, не бързаше, подсуши ги с кърпа. Отново седна, уви кърпата и я сложи в устата си, с една ръка взе бутилката със скоч, а с друга иглата, с вдянат на нея конец. Искаше му се да има повече светлина. Пое дълбоко дъх и го задържа. Поля прореза със скоча.
Това, оказа се, беше най-страшната част. След това зашиването на раната беше почти нищо.
Събуди се и се оказа, че е спал с глава на масата. Стаята беше леденостудена, а във въздуха се носеше мирис на химикали, като при горене на гуми. Отвън валеше сив сняг. С бинтования си крак, в който болката пулсираше, Улгаст закуцука през стаята до площадката пред къщата. Не беше сняг, осъзна той, а пепел. Слезе по стъпалата. По лицето и по косата му напада пепел. Странно, но не почувства страх нито за себе си, нито за Ейми. Чудо някакво беше! Вдигна нагоре лице и ги посрещна. Саждите бяха пълни с хора, разбра той. Пепелив дъжд от души.
Можеха да се преместят в мазето, но явно нямаше смисъл. Радиацията щеше да проникне навсякъде, във въздуха, който дишаха, в храната, с която се хранеха, във водата, която течеше от езерото към помпата в кухнята. Останаха си на втория етаж, където поне закритите прозорци предлагаха някаква защита. Три дни по-късно махна превръзките на Ейми, все пак тя щеше да вижда, както беше обещал. Улгаст започна да повръща и не можеше да спре. Повръща чак докато най-накрая започна да излиза тънка, черна слуз, като черна смола. Раната на крака се беше инфектирала или пък радиацията я беше увредила. От раната течеше зелена гной, просмукваше се в превръзките. От крака му се носеше отблъскваща миризма, която чувстваше в устата си, в очите си, в носа си. Сякаш се носеше от всяка негова частица.
— Ще се оправя — каза на Ейми, която след всичко случило се си беше същата. Изгорялата ѝ кожа се беше излющила и разкрила отдолу нов слой, бял като мляко. — Да си почина няколко дни и ще съм като нов.