Само добрият Господ знае защо съхрани Филаделфия толкова време. Вече едва си я спомням другояче, освен като някакво чувство, което понякога ме спохожда. Незначителни спомени, как излизам вечер с татко за лед до ъгъла, приятелите ми от „Начално училище Джоузеф Панел“, момиченцето на име Шерийз, която живееше на ъгъла след нас. Потърсих я във влака, но не я открих.
Помня адреса ни: 2121, Уест Лейвиър. Имаше колеж наблизо, магазини и оживени улици с най-различни хора, които ходеха насам-натам ден след ден. Помня как веднъж татко ме заведе в центъра, извън нашия квартал, с автобус, за да видим украсените за Коледа витрини. Сигурно съм била на не повече от пет години по онова време. Автобусът мина покрай болницата, където работеше татко, правеше рентгенови снимки, което означаваше, че прави снимки на костите на хората. Работеше там от момента на уволнението си от армията и така се запознали с мама. Той винаги казваше, че това е идеалната работа за човек като него: да гледа на нещата от вътрешната им страна. Искал да стане лекар, но да прави рентгенови снимки било почти идеалният вариант. Пред магазина той ми показа витрините, всичките украсени за Коледа, с лампички и снежинки, елха и танцуващи играчки, елфи, северни елени и други подобни. Никога не съм била по-щастлива през живота си, само от тази толкова красива гледка, спрели се в студа, двамата заедно. Щяхме да вземем подарък на мама, каза ми татко, а голямата му ръка беше на главата ми, както обичаше да прави, шал или може би ръкавици. Улиците бяха пълни с хора, толкова много хора, всичките на различна възраст и различни на вид. Все още обичам да си спомням онзи момент, дори сега, да се връщам в мислите си към онзи ден. Вече никой не си спомня Коледа, но малко приличаше на сегашната Първа нощ. Не помня дали сме взели шал, ръкавици или нищо не сме взели. Вероятно сме взели подарък.
Всичко това е вече минало. Ами звездите? Понякога си мисля, че от Времето Преди най-много ми липсва гледката на звездите. От прозореца на моята спалня гледах над покривите на сградите и къщите, виждах звездите, тези мънички светлинки по небето, увиснали там, сякаш сам Бог ги е навързал за Коледа. Мама ми каза някои от имената им и как ако човек ги наблюдава известно време, започва да ги свързва в картинки, прости неща като предмети, хора и животни. Някога си мислех, че човек може да гледа звездите, сред които е Бог, точно там. Сякаш го гледа право в лицето. За да се види той, е необходим мрак. Може и да ни е забравил, а може и да не ни е. Може би ние сме го забравили, когато вече не сме били способни да виждаме звездите. И ако трябва да съм искрена, те са единственото, което ми се иска да видя отново, преди да умра.