Имаше и други влакове, така мисля. Чувахме за влакове, които тръгваха от всякакви места, как другите градове ги изпращали, преди скокливите да ги завладеят. Може би хората са си приказвали просто така, защото когато са уплашени, се залавят за всяко късче надежда. Не зная колко са успели да стигнат там, където са отивали. Някои тръгваха за Калифорния, други тръгваха за места, чиито имена вече не помня. Само за един чухме в онези първи дни. Преди Бродещите и Единствения закон, когато все още можехме да слушаме радио. Някъде в Ню Мексико, мисля, беше. Но нещо се случило с електричеството им и повече никога не чухме за тях. От онова, което научих от Питър, Тео и останалите, вярвам, че ние сме единствените оцелели.
Но за влака, Филаделфия и случилото се в онази зима искам да пиша. Хората преживяваха най-страшния период. Армията беше навсякъде, не само войници, но и танкове и други военни машини. Татко казваше, че са там, за да ни пазят от скокливите, но за мен те бяха само огромни мъже с оръжия, повечето бели, а татко ми повтаряше да гледам от светлата страна. Айда, нямай вяра на бял човек, така казваше, сякаш всички те са един и същи човек. Вероятно онзи, който чете тези редове, дори не разбира написаното от мен. Познавахме един човек, когото застреляха, само защото се опитал да улови куче. Сигурно си е мислил, че да яде кучешко е по-добре от нищо. Но армията го застреля и провеси тялото му на електрически стълб на Олни авеню с табела на гърдите: „Грабител “. Не знам какво се е опитвал да граби, освен едно куче, което сигурно е било полумъртво от глад и така или иначе е щяло да умре.
След това една нощ чухме силен гръм, а после втори и трети, а самолетите свистяха над главите ни. Татко каза, че взривяват мостовете, а на следващия ден имаше още самолети, миришеше на огън и на дим и разбрахме, че скокливите са наблизо. Цели квартали от града горяха. Легнах си, но не след дълго се събудих от кавга. Домът ни имаше само четири стаи и гласовете се чуваха: кихаш в едната стая и някой от другата ти казва наздраве. Чувах как майка ми плаче, баща ми ѝ казва, спри, трябва да го направим, бъди силна, Анита, такива неща ѝ говореше, а после вратата на стаята ми се отвори и на прага ѝ застана татко. Държеше свещ и за пръв път виждах такова изражение на лицето му. Сякаш е видял призрак, а призракът е бил самият той. Облече ме бързо с топли дрехи и ми каза, сега бъди послушна, Айда, вземи си довиждане с майка си. Тя дълго ме прегръща, така плачеше, че дори сега, след толкова много години, ми е мъчно да си го спомням. Видях малкото куфарче до вратата и попитах, отиваме ли някъде, мамо? Тръгваме ли си? А тя не ми отговори, само плачеше и ме прегръщаше, докато татко не ѝ каза да ме пусне. После двамата с татко излязохме. Само двамата.
Чак навън разбрах, че все още е нощ. Беше студено и ветровито. Падаха снежинки и реших, че вали сняг, но когато близнах ръката си, осъзнах, че е пепел. Миришеше на дим и от него ми лютеше на гърлото и ми пареше на очите. Вървяхме почти цялата нощ. Единственото движение по пътищата беше от военните камиони, някои от които имаха високоговорители и гласове предупреждаваха хората да не крадат, да запазят спокойствие при евакуацията. Имаше и хора, в началото не много, които постепенно се увеличаваха, докато изпълниха улиците, никой не продумваше и дума, но вървяха в същата посока като нас и носеха багажа си. Едва ли съм разбрала, че заминават само малките.
Още беше тъмно, когато стигнахме на гарата. Вече съм я споменавала веднъж-два пъти. Татко каза, че ще стигнем рано, за да избегнем опашките, но сякаш половината град беше решил същото. Дълго чакахме, но нещата взеха лош обрат, разбира се. Сякаш наближи буря, въздухът се нажежи и заприпуква. Хората бяха прекалено изплашени. Горяха пожари, скокливите приближаваха, така разправяха хората. Чувахме страшни взривове в далечината, като гръмотевици. Над нас бързо и ниско прелитаха самолети. Всеки път щом се появяваха самолети, ушите ни заглъхваха, а след секунда чувахме взрив, земята под краката ни се разлюляваше. Някои водеха със себе си деца, но не всички. Баща ми ме държеше здраво за ръка. В оградата имаше проход, през който войниците ни пропускаха вътре. Беше толкова тесен, че хората се притискаха, а аз едва дишах. Някои от войниците имаха кучета. Дръж се за мен, Айда, и не се пускай каквото и да става, каза татко. Дръж се здраво.
Приближихме се още и вече виждахме влака под нас. Стояхме на мост, под който бяха релсите. Опитах се да ги проследя с поглед, но не успях, много дълги бяха. Сякаш се протягаха безкрайно и влакът беше дълъг сто вагона. Дотогава не бях виждала подобен влак. Вагоните нямаха прозорци, а отстрани стърчаха огромни пръти, с провесени на тях мрежи, като криле на птица. На покрива имаше войници с огромни пушки и метални клетки, като онези за канарчета. Най-накрая реших, че са войници, защото носеха блестящи костюми, за да се предпазят от пожарите.