Онова, което бихте искали да разберете, е за момента, в който пристигнахме, а това си го спомням, понеже тогава намерих Терънс, моя братовчед. Не знаех, че е с мен във влака, бил в един от вагоните. Късмет, че не е бил в един от задните вагони, защото докато стигнем, бяха останали само три, два от които бяха почти празни. Намирахме се в Калифорния, така ни казаха Стражите. Калифорния не бил щат както преди, разказваха, а съвсем друга страна. Автобуси щели да ни посрещнат и да ни откарат на сигурно място в планината. Влакът забави скорост. Всички се страхуваха, но и вълнуваха, че ще слязат от влака след толкова много дни. Вратите се отвориха и светлината беше толкова силна, че всички закрихме лица с ръце. Някои от децата се разплакаха, защото помислиха, че са дошли скокливите, а някой каза, стига глупости, никакви скокливи няма. Отворих очи с облекчение и видях войник. Бяхме сред пустинята. Взеха ни, имаше много войници, както и редица паркирани в пясъка автобуси и хеликоптери, които се движеха над главите ни, вдигаха прах навсякъде около нас и бръмчаха страшно. Дадоха ни да пием студена вода. Никога преди и никога след това студената вода не ми се е услаждала така. Светлината беше толкова силна за очите ми, че ме болеше дори да се огледам, но тогава видях Терънс. Стоеше в прахта като нас и държеше куфарче и мръсна възглавница. Прегръщах го силно и дълго, както никое момче дотогава. Смеехме се, плачехме и си казвахме, виж се само. Не бяхме първи братовчеди, ами нещо като втори, доколкото си спомням. Неговият баща беше племенник на татко, Карлтън Джаксън. Карлтън беше оксиженист в корабостроителница. Терънс по-късно ми разказа, че баща му бил един от мъжете, които направили влака. Ден преди евакуацията чичо Карлтън завел Терънс в гарата и го вкарал в локомотива, близо до машиниста, наредил му да остане там. Стой там, Терънс. Слушай какво ти казва машинистът. Ето така се беше озовал с мен Терънс. Беше едва три години по-голям от мен, но по онова време изглеждаше още по-голям, затова му казах, ще се грижиш за мен, нали, Терънс? Кажи, че ще се грижиш. А той кимна и отвърна, да, ще се грижа, и удържа на думата си, грижеше се за мен до деня на своята смърт. Той беше първият Джаксън, който беше Глава на дом и от него води началото си Домът на Джаксън.
Качиха ни на автобуси. Щом Терънс беше тук, за мен вече всичко беше различно. Той ми позволи да легна на възглавницата му и аз спах с глава до него. Не знам колко дълго сме били в автобусите, но според мен пътуването не е продължило повече от ден. Преди да се усетя, Терънс ме будеше, събуди се, Айда, пристигнахме, събуди се, а аз веднага усетих колко различен е въздухът. Свалиха ни още повече войници и за пръв път видях стените, както и прожекторите над нас, поставени високо на стълбове, въпреки че все още беше ден и те не светеха. Въздухът беше свеж и прозрачен, толкова студен, че ние подскачахме и треперехме. Навсякъде имаше войници и камиони на ФАИС с всевъзможни размери с всякакъв товар: храна, оръжие, тоалетна хартия, дрехи, в някои имаше животни, овце, кози, коне, пилета в кафези, имаше дори кучета. Стражите ни подредиха в редици, записаха имената ни, дадоха ни чисти дрехи и ни заведоха в Убежището. Стаята, в която ни въведоха, беше онази, която всички познаваха, където и до ден-днешен спят малките. Избрах си легло до Терънс и го попитах за нещо, което ми се въртеше в ума, какво е това място, Терънс? Сигурно твоят татко ти е казал, щом е правил влака. За момент Терънс остана като замръзнал, а после отвърна, тук отсега нататък ще живеем. Прожекторите и стените ще ни пазят. Ще сме на сигурно от скокливите, на сигурно място, докато не свърши войната. То е като притчата за Ной, а това е Ноевият ковчег. Попитах го какво е ковчег, какви ги приказваш, ще видя ли пак мама и татко, а той отвърна, не знам, Айда. Но ще се грижа за теб, както ти обещах. На леглото от другата страна седеше момиченце, почти на моите години, което не спираше да плаче. Терънс отиде при нея и тихо я попита, как се казваш, ще се грижа и за теб, ако искаш, и думите му я успокоиха. Много красиво момиченце беше, виждаше се ясно, дори под мръсотията и парцаливите ѝ дрехи. Имаше най-красивото лице и коса, толкова светла на цвят и нежна като на бебе. Тя кимна и му отговори, да, ще се грижиш ли за мен и ако не те затруднява много, и за моето братче. И знаете ли какво, това момиченце, Люси Фишър, стана най-добрата ми приятелка и онази, за която Терънс се ожени по-късно. Брат ѝ се казваше Рекс, момченце, също толкова красиво като Люси, но мъжкия вариант на нейната красота. Предполагам, че ви е станало ясно, че от тогава насам семействата на Фишър и на Джаксън са свързани.