Питър Джаксън, двайсет и една годишен, въоръжен като Пълноправен Страж, стоеше на Стената, както беше правил и неговия брат, неговият баща и неговият баща преди това. Стоеше, за да даде Милост.
Беше шейсет и третият ден от лятото. Дните бяха все още дълги и сухи под безкрайното синьо небе. Въздухът ухаеше на хвойна и бор. Слънцето стоеше на две педи от хоризонта. Откъм Убежището беше прозвучал Първият вечерен звън, призоваващ нощната стража на Стената и стадото от Горното поле. Платформата, на която стоеше — една от петнайсетте платформи, разположени по протежението на пътеката, която обикаляше Стената, беше известна като Първа Огнева платформа. Обикновено на нея стоеше Първият капитан на Стражата, Со Рамирез, но тази вечер беше различно. Тази вечер, както и през изминалите няколко нощи, тук стоеше само Питър. Платформата беше пет квадратни метра, обградена от надвиснали стоманени кабели. От лявата страна на Питър на още трийсет метра се издигаше един от дванайсетте прожектора, редица от натриеви лампи в мрежа, които в този привечерен час бяха още тъмни. От дясната му страна, провесен над мрежите, беше кранът с неговата стрела, принадлежности и въжета. Питър щеше да го използва, за да се спусне до подножието на Стената, ако брат му се върнеше.
Зад него, в облак от шум, ухания и различни дейности, се простираше самата Колония с нейните къщи, обори, ниви, оранжерии и планински долчинки. На това място беше живял Питър през целия си живот. Дори сега, отвърнал лице, за да наблюдава как стадото се прибира у дома, можеше мислено да обходи всеки метър във въображаемата триизмерна карта с детайли от всяко сетиво: Дългата пътека от входа до Убежището, покрай Оръжейната с носещата се от нея мелодия на коване на метал и жегата от пещта; засетите с редове царевица и бобови растения по нивите, гърбовете на работниците, превити над черната земя, които оряха или копаеха, до тях овощната градина и оранжериите, чиито вътрешности бяха скрити от влажни изпарения; Убежището със зазиданите прозорци и редовете тел, които не успяваха да заглушат напълно гласовете на играещите във вътрешния двор Малки; Слънчевото място, обширна, полукръгла площадка, покрита с нагряващи се от слънцето камъни, където се провеждаха дните на занаятите и откритите събрания на Дома; кошарите и хамбарите, пасищата и кокошарниците, оживени от шума и миризмите на животните; Склада, където Уолт Фишър се разпореждаше с дрехи, храна, инструменти и гориво; мандрата, становете, водопроводните инсталации и жужащите пчелини; стария паркинг за камиони, където вече никой не живееше, и зад него, покрай последните къщи от Северния квартал и заслона на Работниците, в основата на отрязъка от северните и източните стени в областта на вечно хладната сянка, хранилището на батерии и генераторите, три сиви грамади от бръмчащ метал, покрити с плътни намотки от жици и тръби, все още крепящи се на хлътнали колела от камиони, докарали ги в планината във Времето Преди.
Стадото беше изкачило възвишението. Питър наблюдаваше отгоре, докато се приближаваха: блъскаща се, блееща маса, изляла се като течност нагоре по хълма, следвана от шестима ездачи, високо изправени на конете си. Стадото се движеше вкупом към него, през пролука в огневата линия, копитата им вдигаха облак от прах. Докато ездачите преминаваха през поста, всеки отсечено кимна на Питър в знак на приветствие, както го бяха правили всяка от шестте вечери.
Не размениха нито дума. Лош късмет беше, както и на Питър беше известно, да се говори с някого, който чака, за да окаже Милост.
Един от ездачите се отдели: Сара Фишър. Сара беше сестра по занятие. Лично майката на Питър я беше обучила. Но като мнозина други, и тя вършеше повече от една задача. Сара беше създадена за езда, стройна и силна, с гъвкави движения на седлото, бърза и ловка с юздите. Облечена беше както всички ездачи с хлабав плетен пуловер, пристегнат в кръста, над панталони от изпъстрен с кръпки деним. Русата ѝ коса, изсветляла още повече от слънцето, беше отрязана късо до раменете и вързана назад. Един изскубнал се кичур се люлееше над хлътналите ѝ тъмни очи. Предпазен кожен ръкав за лъкове обвиваше лявата ѝ ръка от лакътя до китката. Самият лък беше дълъг около метър и се спускаше диагонално през гърба ѝ като самотно, полюляващо се крило. Устрем, петнайсетгодишният ѝ скопен кон, се славеше с това, че предпочита нея пред всички останали ездачи, вирваше уши и размахваше опашка към всеки друг, който се опиташе да го язди. Но не и към Сара, на нейните команди той отговаряше с охотна грация. Сякаш конят и ездачката споделяха мислите си и се превръщаха в едно същество.