Докато Питър наблюдаваше, тя отново премина през портата, в насрещна посока на движението, и излезе на открито. Видя какво я е привлякло: агънце, родено през пролетта, което се беше отлъчило, подлъгано от избуяла трева точно след огневата линия. Сара пресече пътя на животното, скочи на земята и с бързи и сръчни движения обърна агнето по гръб, овърза краката му три пъти. Последните овце от стадото вече преминаваха през вратата. Размътена вълна от коне, овце и ездачи се насочваше по пътеката, която следваше извивката на западната стена към кошарите. Сара се изправи и вдигна лице към мястото, където стоеше Питър. Погледите им бързо се срещнаха през пролуката. При други условия тя щеше да се усмихне. Питър гледаше как тя притисна агънцето до гърдите си и го метна през гърба на коня, задържа го със здрава ръка, а самата тя със замах се метна на седлото. Втора среща на погледите, достатъчно дълга, за да предаде съобщение: И аз се надявам Тео да не дойде. И преди Питър да размисли над погледа ѝ, Сара смушка с пети коня си и бързо мина през вратата, като го остави сам.
Защо ли го правеха? Питър се чудеше, както беше размишлявал върху това през всичките шест нощи на пост. Защо се връщаха у дома онези, които бяха обсебени? Каква сила пораждаше загадъчния импулс да се върнат? Някакъв последен, меланхоличен спомен за човека, който са били? Да не би да се връщаха у дома, за да се сбогуват? Виралът, казваха, беше същество без душа. Когато Питър навърши осем и го пуснаха от Убежището, Учителката, на която се падаше това задължение, му обясни всичко. В кръвта на тези същества имало мъничко създание, наречено вирус, който им открадвал душата. Вирусът попадал у тях чрез ухапване, обикновено по врата, но невинаги, а щом влезело в човека, душата си отивала, оставало тялото да се лута завинаги по земята. Човекът, който преди са били, вече не съществувал. Така стояха нещата в света, такава беше единствената истина, от която произхождаха всички останали истини. Питър можеше при желание да започне да се чуди и кое кара дъжда да вали, но все пак, застанал на пътеката в сгъстяващия се здрач в седмата и последна нощ на Милост, след която брат му щеше да бъде обявен за мъртъв, името му гравирано на Камъка, а притежанията му откарани в Склада, за да бъдат закърпени, поправени и отново разпределени при Подялбата, той мислеше за това. По каква причина един вирал го теглеше към дома, щом нямаше душа?
Слънцето вече се спускаше на педя от хоризонта и бързо слизаше към извитата линия, където хълмистите подножия на планината се снишаваха към долината. Дори посред лято дните завършваха по този начин, като гмуркане. Питър прикри очи срещу блясъка. Някъде там, зад огневата линия, с нейните напосоки насечени дървета, пасищата на Горното поле и бунището с неговия ров и купчини, обраслите с ниски гори хълмове зад него, лежаха руините на Лос Анджелис, а още по-нататък беше невероятното море. Когато Питър беше Малък и все още живееше в Убежището, научи за него в библиотеката. Макар много отдавна още да беше взето решение, че повечето от книгите, оставени от Строителите, нямаха никаква стойност и създаваха възможност да объркват Малките, които не трябваше да знаят нищо за виралите или какво се е случило със света от Времето Преди, няколко бяха останали. Понякога Учителката им четеше от тях истории за деца и лунапаркове, за говорещи животни, които живеели в гората, или пък им позволяваше да си изберат сами книга, да разгледат картинките и да прочетат, каквото успеят. Океаните около нас беше любимата книга на Питър, която той винаги си избираше. Овехтяла книга, с мирис на овлажнели страници, хладна на допир, с нагъната жълта лепенка, която придържаше разкъсания шев на страниците. На корицата стоеше името на автора, Ед Тайм-Лайф, а вътре удивителните страници се редяха заедно с картинки, снимки и карти. На една карта пишеше Светът и представяше всичко, а повечето от Светът беше вода. Питър помоли Учителката да му прочете имената: Атлантически, Тихи, Индийски и Арктически океан. Часове наред седеше на килимчето си в Голямата стая, а книгата лежеше в скута му. Той разгръщаше страниците, с поглед, прикован към сините пространства на картите. Светът, заключи той, беше кръгла, голяма кръгла топка, носеща се от небето капка роса, и всичката вода бе свързана. Пролетните дъждове и зимните снегове, водата, която течеше от помпите, дори облаците над главите им, всичко това беше част от океаните — но къде беше океанът? Питър попита един ден Учителката дали може да го види. Учителката само се разсмя, както винаги, когато започнеше да задава много въпроси, и разсея безпокойствата му с поклащане на глава. Може и да има океан, а може и да няма. Това е само книга, малки ми Питър. Недей да се тревожиш за разни океани и други такива.