Бащата на Питър обаче беше виждал океана: неговият баща, великият Деметриус Джаксън, Глава на Дома, също и чичото на Питър, Уилем, Първи Капитан на Стражата. Двамата бяха предвождали Дългите походи и бяха стигнали по-далече от всеки друг от Деня. В източна посока, към утринното слънце, и на запад, към хоризонта, и още по-нататък, в празните градове от Времето Преди. Баща му винаги се връщаше с разкази за великите и страховити гледки, които е видял, но никоя от тях не беше по-удивителна от океана, на място, наречено Лонг Бийч. Представете си, разказваше на двама им бащата на Питър, понеже и Тео беше там, двамата братя Джаксън, седяха на малката кухненска маса в часа на бащиното си завръщане, прехласнати, попиващи думите му като вода, представете си място, където земята просто свършва, а от това място нататък е само безкрайна прииждаща синева, сякаш небето е поставено върху земята. А в него са потънали ръждясалите корпуси на огромните кораби, хиляди и хиляди кораби, като цял един потънал свят от човешки творения, стърчащи от океана, додето поглед стига. Баща им не беше от словоохотливите. Говореше с твърде пестеливи фрази, по същия начин споделяше и привързаността си. Поставяше ръка на рамото с добре премереното смръщване при одобрение и стегнатото кимване на брадичката, които при него вършеха по-голяма част от говоренето. Но историите за Дългите походи го караха да се разприказва. Застанете ли на ръба на океана, казваше баща им, може да почувствате величавостта на света, колко тих и пуст е, колко е самотен, няма нито мъж, нито жена, които да го погледнат или да произнесат името му през всичките тези години.
Питър беше на четиринайсет, когато баща му се върна от морето. Както всички мъже от рода Джаксън, включително по-големия му брат Тео, Питър беше чиракувал за Страж с надеждата някой ден да се присъедини към баща си и чичо си в Дългите походи. Но това така и не се случи. На следващото лято съгледваческа част попаднала в засада на място, което баща му наричаше Милагро, дълбоко в източните части на пустинята. Три души били обсебени, сред които тази на чичо Уилем, и това сложи край на Дългите походи. Хората казваха, че се случило по вина на баща му, че се е отдалечил твърде много, твърде много рискове е поел и за какво? От години не бяха получавали вест или новина от другите Колонии. Последната Колонията Таос беше паднала преди повече от осемдесет години. Последното им предаване, преди Разделянето на Занаятите и Единствения Закон, когато все още било позволено използването на радио, съобщавало, че електростанцията им спира да работи и прожекторите им угасват. Несъмнено са били превзети като всички останали. На какво ли е разчитал Демо Джаксън, като е напуснал сигурността на прожекторите за цял месец? Какво се е надявал да намери, там из мрака? Имаше още хора, които приказваха за Деня на Завръщането, когато армията щяла да се върне и да ги намери, но в нито едно от странстванията си Демо Джаксън не беше открил и следа от армията. Нямаше вече армия. Толкова много мъже бяха загинали, за да научат нещо, което всички вече знаеха.
Истина беше, че бащата на Питър се завърна променен от последния Дълъг поход. Носеше огромна, тъжна умора, сякаш изведнъж остарял с цели години. Сякаш част от него беше останала в пустинята с Уилем, за когото Питър знаеше, че баща му обича най-много, повече от Питър, Тео и дори от майка им. Баща им се отказа от службата си в Дома, отстъпи мястото си на Тео, започна да язди сам, като оставяше стадата при първите светлини, връщаше се минути преди Втория вечерен звън. Никога никому не каза къде ходи, поне доколкото Питър знаеше. Попита майка си, но тя само каза, че баща му отделя известно време за себе си. Когато бил готов, щял да се върне при тях.
Сутринта на последната езда на баща му Питър, по онова време вестител на Стражата, седеше на пътеката близо до Главната порта, когато видя, че баща му се готви да излиза. Прожекторите тъкмо бяха угаснали, всеки миг щеше да прозвучи Сутрешният звънец. Нощта беше тиха, час преди зазоряване беше навалял лек сняг. Зората бавно настъпваше, сива и студена. Докато стадото се събираше на изхода, бащата на Питър се показа на своя кон, едрата и пъстра кобила, която винаги яздеше, насочи се надолу по трасето. Конят се наричаше Диамант, заради белега на челото, единично бяло петно под свистящата грива на дългия ѝ кичур над челото. Не беше точно бърза кобила, казваше баща му, но вярна и неуморима, а и бърза, щом се налага. И докато наблюдаваше баща си да държи юздите ѝ, застанал в задната част на стадото, в очакване портите да се отворят, Питър видя Диамант да пристъпва бързо, да удря с копита в снега. От ноздрите ѝ излизаха струи пара и се виеха като спирали от дим около продълговатата ѝ муцуна със съсредоточено изражение. Баща му се приведе и я погали по врата. Питър видя как устните му се движат, шепнеше ѝ нещо, някакво нежно насърчение.