Тео огледа платката още веднъж, преди да я пусне в чантата си.
— Добре. Това не е пътуване за събиране, но ако можем да се справим, ще го направим. Нещо друго?
Майкъл се намръщи.
— Ядрен реактор ще ни е от полза. Или триста кубически метра отрицателно йонизиран водород в протонна батерия.
— О, за бога — простена Алиша, — говори човешки, Верига. Никой не знае какво, по дяволите, говориш. Тео, не можем ли вече да потегляме?
Майкъл стрелна за последно Алиша с раздразнение, преди отново да погледне към Тео.
— Само дънната платка. Вземи колкото можеш, помни какво казах за лепилото. Ами Питър?
Вниманието на Питър беше насочено към отворената порта, където на сутрешната светлина над хълма към Горното поле се издигаше висок облак прах. Но не мислеше за стадото. Мислеше за Маусами, паниката, която се изписа по лицето ѝ, когато брат ѝ посегна към нея, сякаш се страхува да не я докосне, сякаш нямаше да го понесе.
Отърси се от образа и погледна към Майкъл, който стоеше под него.
— Сестра ми помоли да ти предам нещо — каза Майкъл.
— Сара ли?
— Само, нали знаеш — каза Майкъл и неловко присви рамене. — Да се пазиш.
До електростанцията имаше четирийсет километра, почти цял ден езда. Час след като излязоха, групата се умълча, дори Арло се унесе от жегата и предстоящия ден. Участъци от пътя надолу по планината бяха унищожени, трябваше да спрат и да водят за ръка животните през тях. Мазнината се размириса, Питър се радваше, че язди напред, извън миризмата ѝ. Слънцето се издигаше високо, жареше и въздухът не се дишаше, никакъв повей на вятъра не се усещаше. Пустинята блестеше под тях като нажежен метал.
По пладне спряха да отпочинат. Екипът на Работниците напои животните, докато другите заеха позиции около група скали над каруцата, Тео и Питър от едната страна, Арло и Алиша от другата, за да огледат редица дървета.
— Виждаш ли там?
Тео използваше бинокъл и сочеше към сянката на дърветата. Питър засенчи очи с ръка от блясъка.
— Нищо не виждам.
— Потърпи.
Тогава Питър го видя. На двеста метра от тях, почти неразличимо движение, само шумолене сред клоните на висок бор, едва доловимо посипване на иглички, полетели към земята. Питър пое въздух, пожела си да няма нищо. Тогава отново го видя.
— На лов е, крие се в сянката — каза Тео. — Сигурно е катерица. Няма какво друго да намери из тези места. Трябва здраво да е огладнял кучият син, за да се появи посред бял ден.
Тео изсвири продължително и протяжно, през зъби, сигнал към останалите. Алиша рязко се обърна при звука. Тео посочи с два пръста към очите си, после насочи пръст към редицата на дърветата. Вдигна ръка, свита като въпросителна: Виждаш ли го?
Алиша отвърна със събран юмрук. Да.
— Да вървим, братко.
Спуснаха се по скалите и се срещнаха при каруцата, където Рей и Фин бяха разпръснали торбите с мазнина, дъвчеха сухар и си предаваха пластмасова бутилка с вода помежду си.
— Можем да го накараме да се измъкне от там с едно от мулетата — бързо предложи Алиша. С дълга пръчка започна да чертае в земята пред краката си. — Сменете водата с мазнината, приближаваме я на стотина метра към дърветата, ще видим дали ще клъвне. Вероятно вече я е подушил. Ще поставим три позиции тук, тук и тук — начерта го в прахта — и ще го спипаме с арбалетите. На слънчевата светлина ще е лесна плячка.
Тео се намръщи.
— Това не е лов на пушеци, Лиш.
Рей и Фин за пръв път погледнаха от каруцата.
— Какви ги говорите — попита Рей, — вие сериозно ли? Колко са там?
— Не се притеснявайте, тръгваме си.
— Тео, само един е — настоя Алиша. — Не можем да го оставим просто там. Стадото е на само, колко, десет километра?
— Можем и ще го направим. Където има един, има и повече. — Тео изви вежди към Рей и Фин. — Готови ли сте да тръгваме.
— На кого му пука? — Рей припряно се надигна от пода на каруцата. — Рояци, никой нищо не ни казва. Да се махаме оттука.
Алиша задържа погледа си върху тях, с прекръстени на гърдите ръце. Питър се почуди колко ли е ядосана. Но тя сама го беше казала на излизане: йерархия на командването.
— Добре, ти командваш, Тео — каза тя.
Продължиха пътя си. Докато стигнаха подножието на планината, вече беше средата на следобеда. Последният час вървяха и пред очите им се виждаше редицата турбини, стотици пръснати из равнината на Сан Джорджо Пас, като гора със сътворени от човека дървета. От другата страна в маранята проблясваше втора планинска верига. Духаше горещ, сух вятър, който отвяваше думите още щом бъдат произнесени и правеше разговорите невъзможни. С всеки метър, с който се спускаха, въздухът се нажежаваше все повече. Сякаш яздеха из пещ на ковачница. Пътят приключваше в стария град Банинг. От там се отправиха към вътрешността покрай Източния път и още десет километра към електростанцията.