— Всички нащрек — надвика Тео воя на вятъра. Още веднъж огледа местността с бинокъла. — Да се приближим. Лиш начело.
Питър усети остро пробождане на гняв, беше на втора позиция, той трябваше да излезе начело, но не каза нищо. Изборът на Тео щеше да изглади отношенията между него и Алиша и докато стигнат до електростанцията, отново щяха да са приятели. Тео ѝ подаде бинокъла, Алиша смушка с пети коня си и бързо препусна петдесет метра напред, а червената ѝ опашка се вееше на слънцето. Без да се обръща, вдигна отворената си ръка, после я свали с изпъната длан успоредно на земята. Изсвири тънко през зъби. Чисто. Напред.
— Да вървим — каза Тео.
Питър почувства потрепване в гърдите, а сетивата му, доскоро притъпени от дългата, монотонна езда надолу по планината, се събудиха за заобикалящата го местност, все едно виждаше сцената от няколко ъгъла едновременно. Тръгнаха напред с равна стъпка, лъковете им в готовност. Говореше само Фин, който скочи от каруцата и поведе мулето с ръка, като тихо мърмореше успокоителни думи. Вървяха по отъпкана пътека сред пясъка, разрушена от годините и миналите по нея каруци. Питър усещаше като прозвънване в периферията на сетивата си всеки звук или движение от околностите: тихото виене на вятъра през счупен прозорец, парче плющящо платнище, окачено на върха на прът, проскърцването на метална табела с отдавна заличен надпис, мятаща се насам-натам над помпите за гориво в стар гараж. Подминаха купчина ръждясали коли, полуизгорели и нахвърляни на куп. Няколко къщи, затрупани от дюните, стигащи почти до стрехите им. Подобен на пещера метален заслон, избелял и пробит, от които излизаше гукане на гълъби.
— Всички нащрек — повтори Тео. — Да преминем оттук.
Напредваха в тишина към центъра на града. Тук сградите бяха по-внушителни, на три или четири етажа, макар че много от тях бяха разрушени, помежду зееха пролуки и изпълваха улицата с купища боклуци. Коли и камиони бяха паркирани под най-различни ъгли по протежение на пътя, някои от вратите бяха отворени — мигът, в който шофьорите им бяха замръзнали във времето, но другите, запечатани под нажеженото пустинно слънце, бяха изсушени трупове, които наричаха съсухрените: разпарчетосани кости стояха над таблата или притиснати към прозорците, сгърчените им форми почти не приличаха на човешки останки, да не бяха някой и друг кичур сплъстена коса, все още привързан с панделка, или проблясващият метал на часовник върху изтляла ръка, която и след почти сто години стискаше скоростния лост на камиона, потънал до върховете на гумите си. Всичко беше замръзнало и удавено в тишина като в гробница, непокътнато от Времето Преди.
— Тръпки ме побиват — мърмореше Арло. — Все се заричам да не поглеждам и все не мога да се удържа.
Когато приближиха надлеза на магистралата, Алиша рязко спря. Обърна се с вдигната ръка и бързо препусна към тях.
— Трима сънливи отдолу. Висят от гредите от другата страна на отводнителната тръба.
Тео прие новината безизразно. За разлика от самотния вирал, който бяха засекли на планинския път, не можеше и дума да става да се изправят срещу цяло ято толкова късно през деня.
— Трябва да заобиколим. Каруцата няма да се справи без рампа. Лиш, съгласна ли си?
— Спор няма. Събираме се и продължаваме.
Свърнаха на изток, като следваха посоката на магистралата от разстояние сто метра. Слънцето се издигаше на четири педи. Вървяха напряко. Бавно напредваха с каруцата през откритата територия. Следващият вход с рампа беше на два километра.
— Никак не ми се иска да го призная — тихо каза Тео на Питър, — но Лиш има право. След като се върнем, се налага да съберем ловна група и да прочистим ятото.
— Ако все още са там.
Тео замислено се мръщеше.
— Там ще са. Отделил се пушек, който лови катерици, е едно. Това е друго. Знаят, че използваме този път.
Какво знаеха пушеците и какво не знаеха, винаги стоеше под въпрос. Дали бяха създания с истински инстинкт, или можеха да мислят? Можеха ли да изграждат план и стратегия? Ако беше вярно последното, не следваше ли от това, че по някакъв начин все още бяха хора? Хората, които някога са били, преди да бъдат обсебени? Имаше много неизвестни. Защо например някои от тях се доближаваха до Стената, а други не; защо отлъчилият се, който бяха видели на пътя, рискуваше да ловува на дневната светлина; дали нападенията им бяха просто случайни събития, или пък ги подтикваше друго; особеният начин, по който се движеха, винаги на групи от по трима, движенията на телата им, съгласувани с тези на останалите, като римувани стъпки; дори броят на дебнещите навън в мрака оставаше неизвестен. Истина беше, че съчетанието от прожекторите и Стената беше опазила Колонията повече от сто години. Строителите, изглежда, добре са разбирали врага си или поне достатъчно добре. И все пак, докато наблюдаваше как някое ято се движи на границата между светлината и мрака, преди да се оттегли към незнайното място, на което се отправяха, Питър често изпитваше отчетливо усещане, че наблюдава едно-единствено същество, че това същество е живо, с жива душа, независимо какво казваше Учителката. Той разбираше смъртта, тялото беше едно с душата приживе и връзката между тях се късаше в смъртния час. Предсмъртните часове на майка му го бяха научили. Звуците от нейните последни, накъсани хрипове, а после внезапният покой: той знаеше, че жената, която някога е била, си е отишла. Как може някое същество да продължи без душа?