Никакъв отговор.
— Тео… — каза Алиша.
— Знам — отвърна Тео. — Необичайно е.
Минаха предпазливо през капака. На дълга маса в центъра на стаята за управление имаше куп разтопени свещи от пчелен восък и останките на набързо оставено хранене: кутии с паста, чинии със сухари, мазен железен тиган, който, изглежда, беше съдържал печено. По всичко личеше, че никой не се е докосвал до храната от ден и повече. Арло замахна с нож към тигана и от него излетяха рояк мухи. Въпреки бученето на вентилаторите, въздухът беше застоял и миришеше тежко на мъже и нагорещена изолация. Единствената светлина, бледожълто сияние, идваше от измервателните уреди от контролното табло, което контролираше електрическото напрежение. Над тях имаше часовник, който показваше 18:45.
— И къде са, по дяволите? — попита Алиша. — Пропускам ли нещо, или почти е време за Втори звънец?
Насочиха се към бараките и складовите помещения, където се потвърди онова, което вече знаеха: електростанцията беше празна. Изкачиха се по стълбите и се върнаха към късната жега на деня. Рей и Фин чакаха под сянката на заслона на обора.
— Някой има ли представа къде може да са се дянали? — попита Тео.
Фин беше навил на топка ризата си, за да я натопи в коритото, и мокреше гърдите и ръцете си.
— Една от каруците за сечива липсва. И едно женско муле — наклони глава, обърна поглед към Рей, после отново към Тео, сякаш казваше, Ето я теорията. — Може още да са навън сред турбините. Зандър понякога обича да си играе на криеница.
Зандър Филипс беше шеф на електростанцията. Не беше приятно нито да разговаряш с него, нито пък да го наблюдаваш. Времето, прекарано на открито под слънцето и вятъра, беше спаружило като стафида лицето му, а дните в изолация го бяха направили неприветлив и мълчалив. Твърдеше се, че никой не го е чувал да изрича повече от пет думи последователно.
— Какво искаш да кажеш?
Фин сви рамене отново.
— Ами не знам. Попитайте го, когато се върне.
— Кой друг стои тук долу?
— Само Кейлъб.
Тео излезе от сянката на обора с лице към полето с турбините. Слънцето точно беше започнало да залязва зад планината, скоро сянката му щеше напълно да обхване долината чак до подножието от другата страна. Станеше ли това, вече нямаше място за въпроси: трябваше да затворят капака. Кейлъб Джоунс беше още дете, едва петнайсетгодишен; наричаха го Маратонката.
— Остава им време, колкото слънцето да се скрие в последната половин педя — най-накрая каза Тео. Всички го знаеха, но все пак се налагаше да се изрече. Огледа всеки от групата поред, бързо обхождане с поглед, за да се увери, че думите му са разбрани. — Да приберем животните.
Поведоха животните надолу по рампата към обора и затвориха капака на пода за през нощта. Когато свършиха, слънцето беше залязло зад планината. Питър остави Арло и Алиша в стаята за управление и тръгна да се присъедини към Тео, който чакаше при вратата и оглеждаше полето на турбините с бинокъл. Питър усети първите тръпки нощен хлад по ръцете си, по обжарения си тил. Вкусът в отново пресъхналите му уста и гърло му беше на коне и прах.
— Колко ще чакаме?
Тео не отговори. Въпросът беше риторичен, просто думи, които да запълнят тишината. Нещо се беше случило, иначе Зандър и Кейлъб биха се върнали до този час. Питър мислеше и за баща им, а според него и Тео мислеше същото: Демо Джаксън, безследно изчезнал в полето на турбините, след като излязъл от Източния път. Колко ли дълго са чакали през нощта, преди да затворят капака за Демо Джаксън?
Питър чу към тях да се приближават стъпки, обърна се и видя Алиша да крачи към тях от капака. Застана между тях и обърна поглед през потъващото в мрак поле. Постояха още малко, без да продумат, наблюдаваха как нощта се спуска над долината. Когато сянката на планината допря подножието на планината от другата страна, Алиша измъкна нож и го избърса в подгъва на плетения си пуловер.
— Неприятно ми е да го кажа…
— Не е и необходимо — Тео се извърна към тях. — Добре, тук приключихме. Да затваряме.
Ден за ден. Това беше словосъчетанието, което използваха. Не биваше да мислят нито за миналото, което беше история, наситена най-вече със загуби и смърт, нито за бъдещето, което можеше и никога да не се случи. Деветдесет и четири души под прожекторите живееха ден за ден.
Макар че за Питър невинаги беше така. В бавно точещите се моменти, докато стоеше на Стената сред тишината или пък лежеше на леглото си и чакаше сънят да дойде, често се улавяше в мисли за родителите си. Имаше и такива в Колонията, които говореха за рая, място отвъд физическото съществуване, където душата отивала след смъртта, но идеята никога не му се беше виждала смислена. Светът си беше свят, царство на сетивата, на онова, което можеше да се докосне, вкуси, почувства и на Питър му се струваше, че мъртвите, ако изобщо отиваха някъде, щяха да преминават в живите. Може би Учителката им беше казала нещо подобно, може и той сам да беше стигнал до идеята. Но доколкото си спомняше, след излизането си от Убежището, когато беше научил истината за света, вярваше, че е така. Докато пазеше родителите си в ума си, част от тях продължаваше да съществува; когато дойдеше и неговият ред да умре, неговите спомени щяха да преминат в другите, които продължаваха да живеят, по този начин всички те, не само Питър и родителите му, но всички, които са си отишли преди това, и онези, които щяха да дойдат след това, щяха да продължат да съществуват.