Той се чудеше как се взема сбогом. Щеше ли да се изплаши, ако го чуеше да произнася тези думи? И какво щеше да запълни тишината, която идваше след тях? Нямаше възможност да се сбогува с баща си, в много отношения това беше най-лошото. Баща му просто си беше отишъл в забравата. Какво щеше да каже Питър на баща си, ако имаше възможност? Себично желание, но той все пак си го мислеше: Избери мен, щеше да каже Питър. — Не Тео. Мен. Преди да тръгнеш, избери мен. Сцената беше съвършено ясна в съзнанието му — слънцето изгряваше; седяха на верандата пред вратата само двамата, баща му, облечен за езда, държеше компаса си, отваряше с щракване капака му с палеца си и отново го затваряше, такъв му беше обичаят и въпреки това сцената беше непълна. Никога не си представяше какво би отговорил баща му.
Сега стоеше до умиращата си майка; ако смъртта беше стая, в която влизаше душата, тя стоеше на прага ѝ; и въпреки това Питър не намираше думи, за да изкаже чувствата си, да ѝ каже, че я обича, че ще му липсва страшно, след като си отиде. В тяхното семейство открай време се знаеше, че Питър е неин, а Тео е на баща им. Не беше изричано гласно, просто беше така. Питър знаеше, че е преживяла и спонтанни аборти и е имало поне едно преждевременно родило се дете, умряло след няколко часа. Мислеше, че бебето е било момиченце. Случило се, докато Питър беше още Малък и все още в Убежището, затова не знаеше точно. Сигурно това беше липсващият елемент, не нещо в него, ами в нея и причината, поради която беше усещал толкова свирепо любовта на майка си. Той беше онзи, когото тя би задържала.
Светлината на утрото едва докосваше прозорците, когато чу, че дишането ѝ се променя, сякаш в гърдите ѝ се надига хълцане. За един мъчителен момент беше повярвал, че е дошъл мигът, но после видя, че очите ѝ се отварят. Мамо?, беше казал и взел ръката ѝ. Мамо, тук съм.
Тео, каза тя.
Дали можеше да го види? Знаеше ли къде е? Мамо, беше казал, аз съм Питър. Искаш ли да доведа Тео?
Тя сякаш се вгледа някъде в себе си, дълбоко, безкрайно, без граници, в място на вечност. Грижи се за брат си, Тео, каза тя. Той не е силен като теб. После затвори очи и повече не ги отвори.
Никога не спомена на брат си за случилото се. Нямаше смисъл. В някои моменти си мислеше, че е чул погрешно думите ѝ или пък, че може да припише тези думи на трескавото ѝ предсмъртно бълнуване. Но дори когато се опитваше да преиначи смисъла им, той изглеждаше ясен. След всичко, дългите дни и нощи, през които се беше грижил за нея, тя постави Тео до себе си в предсмъртните си часове. Към Тео беше отправила последните си предсмъртни слова.
Никой нищо повече не спомена за липсващия екип на електростанцията. Нахраниха животните, нахраниха се сами и се оттеглиха в претъпкана и воняща стая с тесни легла и поставени на пода дюшеци с плесенясала слама. Когато Питър си легна, Фин и Рей вече хъркаха. На Питър му беше много рано да си ляга, но не беше спал от двайсет и четири часа и бързо се унесе.
Събуди се, без да знае къде е, умът му все още се луташе в потока на тревожните сънища. Вътрешният му часовник му каза, че е посреднощ или по-късно. Всички спяха, но леглото на Алиша беше празно. Слезе към потъналата в полумрак контролна зала и я намери, седнала на дългата маса, да обръща страниците на книга на светлината от таблото. Часовникът показваше 02:33.
Вдигна очи към него.
— Не знам как заспа при това хъркане.
Той взе един стол срещу нея.
— Ами не съм, не точно. Какво четеш?
Затвори книгата и потри очи с върховете на пръстите си.
— Да пукна, ако знам. Намерих я в складовото помещение. Има кутии и в тях други кутии — плъзна я по масата към него. — Давай, погледни, щом искаш да знаеш.
Къде са дивите създания, гласеше заглавието. Тънко книжле, имаше най-вече картинки: момченце в нещо като животински костюм с уши и опашка гонеше малко бяло кученце с вилица. Питър заобръща крехките, прашасали страници една по една. В стаята на момчето растели дървета, появила се лунна светлина, презморско пътешествие до остров с чудовища. Зачете:
И щом стигнали до мястото, където са дивите същества, те заревали с грозни ревове и затракали със страховитите си зъби, започнали да въртят ужасните си очи, показали страховитите си грабливи нокти, докато Макс казал: НЕ МЪРДАЙ! и ги укротил с магия, като се взрял в жълтите им очи, без да мигне нито веднъж, а те се изплашили и го нарекли най-дивото създание от всички…