— Цялата работа е да ги гледаш в очите — каза Алиша. Замълча и се прозя в ръка. — Не разбирам каква работа може да свърши.
Питър затвори книгата и я остави настрана. Представа си нямаше какво означава историята, но така беше с повечето неща от Времето Преди. Как са живели хората? Какво са яли, пили, мислели? Дали са се разхождали по мръкнало, сякаш няма никаква опасност? Щом не е имало вирали, от какво са се страхували?
— Струват ми се фантасмагории — сви рамене той. — Просто история. Според мен той сънува.
Алиша изви вежди с изражение, Знае ли човек? Кой може да каже какъв е бил светът?
— Всъщност, надявах се, че ще се събудиш — заяви тя и стана от стола си. Вдигна фенер от пода. — Искам да ти покажа нещо.
Поведе го обратно към едно от складовите помещения. По стените се редяха метални рафтове, натъпкани с предмети: мазни сечива, намотки от кабели и спойки, пластмасови бутилки за вода и алкохол. Алиша остави фенера на пода, отиде до единия от рафтовете и започна да сваля наредените на него предмети.
— Е? Не стой така там.
— Какво правиш?
— На какво ти прилича? И не говори толкова високо, не искам другите да се събудят.
Когато разчистиха всичко, Алиша му каза да застане в единия край на лавиците, тя застана от другата страна. Питър разбра, че гърбът на шкафа е само лист шперплат, който скриваше стената зад него. Махнаха шперплата.
Капак.
Алиша пристъпи, завъртя пръстена и го отвори. Откри се тясно като тръба пространство, с метална стълба, която спираловидно се издигаше нагоре. До стената бяха натрупани метални кутии. Стълбите изчезваха в тъмнината, на неизвестно разстояние над главата на Питър. Въздухът беше застоял и наситен с прах.
— Кога го намери? — изуми се той.
— Миналия сезон. Една нощ ми доскуча и започнах да тършувам. Предполагам, че е някакъв маршрут за бягство, оставен от Строителите. Стълбите водят право до тясното пространство на покрива.
Питър посочи с жест клетките с фенера.
— В тях какво има?
— Те — усмихна се лукаво Алиша — са най-добрата част.
Заедно издърпаха една от кутиите на пода на складовото помещение. Металната каса, дълга метър и дълбока половин метър, с думите КОРПУС НА МОРСКАТА ПЕХОТА НА САЩ, отпечатани на едната страна. Алиша коленичи, отвори ключалките, вдигна капака и откри шест лъскави черни предмета в гнезда от пенопласт. На Питър му отне няколко секунди, за да разбере какво вижда.
— Мамка му, Лиш.
Подаде му едно от оръжията. Дългоцевна пушка, хладна на допир и с леко ухание на смазка. Блестеше стряскащо в ръцете му, сякаш беше направена от неподчиняващ се на гравитацията материал. Дори на сумрачната светлина в складовото помещение виждаше лъскавия гланц на дулото. Срещаха се оръжия, повечето като ръждясали реликви, пушки и пистолети, оставени от Армията, Стражата все още държеше няколко в Оръжейната, но доколкото Питър знаеше, всички муниции бяха привършили още преди години. Никога в живота си не беше държал нещо толкова чисто и ново, недокоснато от времето.
— Колко са?
— Дванайсет сандъка, шест пушки във всяка, малко над хиляда патрона. Горе под покрива има още шест сандъка.
Цялото напрежение беше изчезнало, заместено от алчния глад да използва прекрасния нов предмет в ръцете си, да почувства силата му.
— Покажи ми как да го заредя — помоли той.
Алиша взе пушката от ръцете му, издърпа затвора и отвори магазина. После взе пълнител с патрони от кутията, вмъкна ги на мястото пред предпазителя на спусъка, натисна напред, докато той захвана, и удари основата два пъти здраво с длан.
— Прицелваш се като с арбалет — каза тя и се обърна, за да му покаже. — Принципът е същият, само че с по-силен откат. Просто дръж показалеца си далеч от спусъка, освен ако нямаш работа да вършиш. Ще ти се иска, но се пази.
Отново му даде пушката. Заредена пушка! Питър я вдигна на рамо. Търсеше нещо из стаята, което да си струва прицелването, и накрая избра намотка от медна жица от другата страна на лавицата. Нетърпението да стреля, да изпита новата експлозивна сила на отката в ръцете си, беше толкова непреодолимо, че положи почти физическо усилие да я отдръпне.
— Не забравяй какво ти казах за спусъка — предупреди го Алиша. — В пълнителите има по двайсет патрона. Сега зареди тази, за да видя, че знаеш как.
Размени заредената пушка за нова. Питър се постара да си спомни стъпките: предпазител, затвор, пълнител, магазин. Когато приключи, удари два пъти пълнителя, както беше видял да прави Алиша.
— Как се справих?
Алиша го наблюдаваше изпитателно, опряла в бедро приклада на пушката си.
— Не е зле. Малко бавно. Не я насочвай надолу така, ще си простреляш крака.