— Според теб дали още са живи?
Алиша замълча преди да отговори.
— Не знам. Вероятно не. Няма да боли да почакаме обаче. — Отново замълча; темата беше изчерпана. После добави: — Според теб много рязка ли бях с Маус днес?
Въпросът го изненада. Откакто я познаваше, Алиша никога не се колебаеше за решенията си.
— Не и след като се разбра. Постъпи правилно.
— Тя ни липсва. Не можеш да отречеш, че ни липсва.
— Няма значение. Сама го каза. Маус знае правилата, както и всички.
— По-скоро бих задържала нея, отколкото Гълън — простена тя. — Рояци. Това момче. Какво, за бога, е видяла в него?
Питър вдигна очи от мерника. Небето беше осеяно с толкова звезди, струваше му се, че ако протегне ръка — и ще ги докосне. През живота си не беше виждал по-красива гледка. Навеждаше го на мисли за океани, за имената в книгата като думи от песен — Атлантически, Тихи, Индийски, Арктически, и за мъжа, застанал на ръба на морето. Може би звездите са били това, което е имала предвид Леля, когато говореше за Бог. Старият Бог, от Времето преди. Богът на Рая, който наблюдавал Света.
— Ти мислил ли си… — подхвана Алиша — за това?
Питър се извърна към нея. Очите ѝ бяха все така приковани към мерника.
— За какво?
Алиша нервно се изсмя, за пръв път я чуваше да се смее така.
— Ще ме накараш да го изрека? Да се събереш с някого, Питър. Да имаш Малки.
Разбира се, че беше мислил. Почти всеки се събираше с някого около двайсетгодишна възраст. Но стоенето на пост като част от Стражата го правеше трудно, горе на Стената по цяла нощ, после спиш през по-голямата част от деня или пък се мотаеш, замаян от недоспиване. Но когато Питър се изправи директно пред въпроса, осъзна, че трудностите не са единствената причина. Нещо в самата идея го правеше немислимо. Прилягаше на останалите, но не и на него. Имаше момичета за него, имаше и няколко, които би описал като звезди, всяка заемаше няколко месеца време, вълнуваха го толкова, че изпадаше в състояние, когато мислеше най-вече за тях. Но накрая винаги се отдръпваше или пък сам необяснимо ги насочваше към някой друг, когото смяташе за по-подходящ.
— Не съвсем.
— Ами Сара?
Обзе го подтик да се защити.
— Какво за нея?
— Стига, Питър — каза Алиша с отчаяние в гласа си. — Знам, че тя иска двамата да се съберете. Не е тайна. И тя е Първо семейство, ще сте хубава двойка. Всички мислят така.
— Какво общо има това с всичко?
— Просто казвам. Очевидно е.
— Ами за мен не е очевидно — замълча. За пръв път разговаряха така. — Виж, харесвам Сара. Само че не съм убеден, че искам да се събера с нея.
— Но искаш, нали? Да се събереш, искам да кажа.
— Някой ден. Сигурно. Лиш, защо питаш?
Отново обърна лице към нея. Алиша гледаше през мерника си към долината и бавно следваше линията на хоризонта с пушката си.
— Лиш?
— Задръж. Нещо се движи.
Претърколи се отново на позиция.
— Къде?
Алиша бързо вдигна приклада на пушката си и се прицели.
— На два часа.
Нагласи око към мерника: самотна фигура, която прескачаше от един шубрак към друг, сто метра зад линията на огражденията. Човек.
— Това е Маратонката — каза Алиша.
— Как разбра?
— Много е дребен за Зандър. Никой друг не е навън.
— Сам ли е?
— Не съм сигурна — каза Алиша. — Чакай. Не. Десет градуса вдясно.
Питър погледна: в мерника му просветна зелен блясък, прескочи камък върху пустинята. После видя втори, и трети, на двеста метра и се приближаваха. Не се приближаваха: обкръжаваха.
— Какво правят? Защо просто не го нападнат?
— Не знам.
Тогава го чуха.
— Ей! — гласът на Кейлъб беше висок, подивял и изпълнен със страх. Надигнал се беше и размахал ръце тичаше към огражденията. — Отворете вратата, отворете вратата!
— Рояци — изруга Алиша и скокна на крака. — Хайде.
Забързаха обратно към ниското пространство под покрива. Алиша бързо отвори един от сандъците, поставени до капака. Измъкна някакъв пистолет, къс, с дебела срязана цев. Питър нямаше време да пита. Хукнаха към ръба и Алиша посочи нагоре и над полето на турбините, стреля.
Сигнална ракета проряза небето, остави свистяща следа от светлина. Питър инстинктивно разбра, че не бива да гледа, но не можа да се възпре, продължи, погледът му се замъгли от пламъка с нажежен бял център. На връхната си точка блясъкът сякаш спря, увисна в пространството. После експлодира и окъпа полето в светлина.
— Дадохме му минутка — каза Алиша. — Там долу има стълба.
Метнаха оръжията на раменете си. Алиша слезе първа по стълбите, използва я като два пилона, краката ѝ почти не докосваха напречниците. Докато Питър слизаше надолу, тя изстреля втора сигнална ракета, която се изви над електростанцията към полето. После и двамата се втурнаха.