Не се наложи. Дулото попадна право в отворената паст на вирала. Цевта го пронизваше като стрела, промушваше се през редиците блестящи зъби и опираше в твърдия си край в края на гърлото му. Питър погледна в очите му и си помисли, не мърдай, дръпна още веднъж пушката, за да я намести, преди да пръсне мозъка на Зандър Филипс.
Двайсет и едно
Имаше огромна разлика между света сега и света от Времето Преди, мислеше си Майкъл Фишър, и това не бяха виралите. Разликата беше електричеството.
Виралите бяха проблем, добре: около четирийсет и два милиона и половина проблема, ако старите документи в колибите на Работниците зад Фара бяха точни. Цялата история на епидемията в последните часове, която Майкъл Електрическата Верига може да прочете. „CV1-CV13 Национално и регионално обобщение на Избрани компоненти за Наблюдение,“ Центрове за контрол и превенция на заболяванията, Атланта, Джорджия; „Протоколи за ново настаняване на граждани в Градските центрове, Зони 6-1“, Федерална агенция за извънредните ситуации, Вашингтон, Окр. Колумбия; „Ефикасност на защитата в периода след излагане на опасност от зараза срещу CV сродна хеморагична треска при нечовекоподобни примати“, Медицински институт за изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати, Форт Детрик, Мериленд. И така нататък в този смисъл. Някои от тях разбираше, други му бяха непонятни, но принципно всичките говореха едно и също нещо. Един от десет. Един обсебен и девет, които умираха. И ако се приеме, че населението на Съединените щати, Канада и Мексико е било 500 милиона в момента на избухването на епидемията — въпросът за останалата част от света, за която се знаеше твърде малко, оставаше настрана — и с допускане на смъртност сред самите вирали от около скромните 15 процента, оставаха 42,5 милиона кръвопиещи копелета, които припкаха от Панамския провлак до Беринговия проток и излапваха всичко с хемоглобин във вените си и телесна температура между 36 и 38 градуса, което означава 99,96 процента от царството на бозайниците — от полските мишки до мечките гризли.
Хубаво. Проблем имаше.
Стига ми обаче да имам достатъчно електричество, мислеше си Майкъл, и ще държа виралите надалеч завинаги.
Времето Преди. Понякога се разтреперваше само при мисълта за него, огромното, жужащо, създадено от човека електрическо изобилие към всичко. Милионите километри жици, милиардите ампери електричество. Огромните произвеждащи електричество съоръжения, които превръщаха съхранената енергия в самата планета във вечен утвърдителен въпрос, който като електричество угасваше във всеки проводник: Да? Да? Да?
Ами машините? Удивителните бръмчащи, светещи машини. Не просто настолни или преносими компютри и плейъри, имаха купища от тези устройства, отделени в заслона, насъбрани през годините по време на пътешествията за събиране, които предприемаха надолу по планината, ами прости предмети, обикновени всекидневни вещи, като сешоари, микровълнови печки или гирлянди от светещи лампички. Всичките навързани, включени, свързани към мрежата.
Понякога му се струваше, че електричеството все още е някъде там, навън и го чака. Чакаше Майкъл Фишър да натисне копчето и да включи цялата работа, цялата човешка цивилизация обратно.
Прекарваше твърде много време сам във Фара. Твърде много, наистина. Само той и Елтън, с когото през повечето време човек е все едно сам в социалния смисъл на положението. В смисъла на разговорите за времето или яденето.
Още много електричество имаше там отвън, знаеше си Майкъл. Дизелови генератори с размери на цели градове. Огромни инсталации, пълни с втечнен природен газ, в очакване да заработят. Цели декари със слънчеви панели, които немигащо се взираха в пустинното слънце. Миниатюрни ядрени реактори, които бръмчат като атомни хармоники, жегата в контролните им прътове бавно се натрупва през десетилетията, докато един ден цялата работа ще пробие пода, ще експлодира в дъжд от радиоактивна па̀ра, която някъде, високо горе, отдавна забравен сателит, захранван от мъничка ядрена клетка, ще отчете като край на агонията за някой умиращ брат, преди той също да угасне и стремително да се насочи към земята в чертица от нерегистрирана светлина.
Каква разсипия. А времето изтичаше.
Ръжда, корозия, вятър, дъжд. Гризящите зъби на мишките, киселите изпражнения на насекомите и разкъсващите челюсти на годините. Войната на природата срещу машините, на хаотичните сили на планетата срещу делата на човечеството. Енергията, която хората бяха извлекли от земята, неумолимо се връщаше в нея, всмукана като вода от отводнителен канал. Не след дълго, ако и вече не се беше случило, върху земята нямаше да е останал нито един стълб с високо напрежение.