Човечеството беше съградило свят, на който са му трябвали сто години, за да умре. Един век, преди последните прожектори да угаснат.
Най-лошото беше, че той щеше да го доживее. Батериите излизаха от строя. Разпадаха се опасно. С очите си го виждаше, на екрана на своя стар и препатил монитор с примигващи зелени линии. Колко време са били предвидени да издържат клетките? Трийсет години? Петдесет? Чудо беше, че в тях се съдържаше заряд след почти половин век. Турбините можеха вечно да се въртят от вятъра, но без батерии, които да съхраняват и регулират тока, една безветрена нощ им беше достатъчна.
Невъзможно беше да се поправят батериите. Конструкцията на батериите не предполагаше те да се поправят, а да се заменят. Човек можеше да модернизира уплътненията им колкото си ще, да почиства корозията, да пренавива регулаторите, докато стадото се прибере у дома. Цялата работа по същество беше напразна, защото клетките бяха сдали багажа. Активната маса на клетките беше изпечена, полимерните участъци бяха безнадеждно изолирани от молекули на сярната киселина. Това му казваше монитора с тези дребни прекъсвания ден след ден. Не се ли покажеше американската армия с чисто нов куп направо от завода: Ей, момчета, забравихме ви!, прожекторите ще угаснат. До година или две. И когато това се случеше, той щеше да е тук, Майкъл Електрическата Верига ще трябва да се изправи и да каже: Всички да ме чуят, имам някои недотам прекрасни новини. Каква е прогнозата за тази вечер ли? Пълен мрак с носещи се отвсякъде писъци. Страхотно беше да поддържам прожекторите, но сега трябва да умра. Също като вас.
Единственият човек, на когото го каза, беше Тео. Не каза на Гейб Къртис, който технически беше началник на Осветление и Електричество, но практически беше вън от събитията, след като се разболя и остави на Майкъл и Елтън да движат делата; не каза на Санжай или Стария Чоу или пък на друг, дори на сестра си Сара не каза. Защо Майкъл беше избрал Тео? Приятели бяха, затова. Тео беше от Дома. Разбира се, от край време около него имаше мрачни отсенки, но от всички Майкъл най-добре го разбираше, когато го видеше. Трудно беше да кажеш на някого, че той и всички, които познава, на практика вече са мъртви. Може би в онзи миг Майкъл си е мислил за деня, в който ще се наложи да обясни ситуацията, с надеждата Тео да го прекъсне или поне някак да го подкрепи. Макар че дори за Тео, който беше по-информиран от останалите, батериите бяха като постоянно природно явление, а не творение на човека, управлявано от физични закони. Като слънцето и стените, батериите просто си бяха. Батериите поглъщаха тока от турбините и го изливаха в прожекторите, а ако нещо не върви както трябва — ами Осветление и Електричество щеше да го поправи. Нали, Майкъл?, беше казал Тео. Не можеш ли да го оправиш този проблем с батериите? Питаше го и го питаше пак, докато в пълно отчаяние Майкъл не въздъхна, не поклати глава и не описа ситуацията с дума от точно една сричка.
Тео, ти не чуваш какво ти говоря. Не чуваш какво ти говоря. Прожекторите. Ще. Угаснат.
Седяха на площадката на малката едноетажна дървена къща, където Майкъл живееше със Сара, която беше излязла нанякъде следобеда, яздеше със стадото, мереше температура в Лечебница или пък беше на посещение при Чичо Уолт, за да се увери, че се храни добре и се мие, с други думи неуморно кръжеше наоколо според обичая си. Следобедът преваляше отдавна. Къщата беше разположена на ниско окосена ливада, където бяха изкарали конете на паша, макар летните горещини да бяха подранили и полето да имаше цвят на печена пита, на места тревата беше напълно прегоряла и откриваше оголени участъци, в които стъпките потъваха в прах. Всички знаеха къщата като мястото на Фишър.
— Гаснат — повтори Тео. — Прожекторите.
Майкъл кимна.
— Гаснат.
— Казваш две години.
Майкъл наблюдаваше лицето на Тео, изучаваше какво му подсказва.
— Може да издържат и по-дълго, но не вярвам. А може и да е по-кратко.
— И никой не може да ги поправи.
— Никой не може.
Тео рязко издиша, сякаш са го ударили.
— Добре, разбирам — поклати глава. — Рояци, разбирам. На кого друг си казал?
— На никого — Майкъл сви рамене. — На тебе го казвам.
Тео се изправи и отиде до ръба на площадката. За момент и двамата мълчаха.
— Трябва да се преместим — каза Майкъл. — Или пък да открием друг източник на енергия.
Тео беше зареял поглед над полето.