— И как предлагаш да го направим?
— Не знам. Просто отбелязвам факта. Когато батериите паднат под двайсет процента…
— Знам, знам, край с тях, няма прожектори — каза Тео. — Ясно го каза.
— Какво да правим?
Тео се разсмя унило.
— Откъде да знам, по дяволите!
— Искам да кажа, трябва ли да съобщим на останалите? — Майкъл замълча, вперил изпитателен поглед в приятеля си. — За да могат, нали знаеш, да се подготвят.
Тео се замисли за миг. После поклати глава.
— Не.
И това беше всичко. Повече никога не говориха по тази тема. Кога беше това? Преди около година, приблизително около времето, когато Маус и Гълън се ожениха, първата сватба от много, много време. Странно усещане, всички бяха толкова щастливи, а Майкъл знаеше какво е сторил. Хората бяха изненадани, че до Маусами стои Гълън, а не Тео; само Майкъл знаеше причината или пък се досещаше за нея. Видял беше онзи поглед в очите на Тео следобеда на верандата. У Тео нещо се беше пречупило и на Майкъл му се струваше, че пречупеното вече не може да се излекува.
Не им оставаше друго, освен да чакат. Да чакат и да слушат.
Защото работата беше там, че радиото беше забранено. Проблемът, както го разбираше Майкъл, засягаше твърде много хора. Радиото водеше Бродниците към Колонията в ранните дни, нищо такова не бяха планирали Строителите, понеже Колонията не беше замислена да просъществува толкова дълго. Затова по онова време решението е изглеждало правилно, в седемнайсета година — преди седемдесет и пет години — се наложило радиото да бъде унищожено, антената свалена от планината, частите ѝ разглобени и пръснати из бунището.
По онова време може и да е имало смисъл. Майкъл разбираше как се е стигнало до това. Армията знаела къде да ги намери, пък и имало колкото искат храна и гориво за събиране около тях, толкова пространство под прожекторите. Но вече не. Не и с батерии, които са в такова състояние, с прожектори, които щяха да угаснат. Мрак, писъци, смърт и прочее.
Скоро след разговора между Майкъл и Тео, само няколко дни след това, доколкото си спомняше, той попадна на стария дневник. „Попадна“ не беше точната дума, както се развиха събитията. Точно преди изгрев, в час, изпълнен с покой, Майкъл седеше както винаги на контролното табло във Фара, наблюдаваше мониторите и прелистваше книжката на Учителката „Какво име да изберем на бебето“ (ето колко много му се четеше нещо ново, тъкмо беше стигнал до буквата И), когато по незнайна причина, безпокойство, отегчение или объркана мисъл, че ако ветровете духаха от друга посока, родителите му можеха да го нарекат и Ихабод (Ихабод Електрическата верига), погледът му се отплесна към рафта над монитора му и ето ти я и нея! Тетрадка с тънък черен гръб. Седеше сред обичайните какви ли не вещи, втъкната между макара с припой и купчина от компактдискове на Елтън (Били Холидей пее блус, Роулинг Стоунс, хитове от суперзвезди, група с име Йо Мама, което на Майкъл му звучеше като какофония от крясъци, не че беше много сведущ по музика). Майкъл сигурно беше гледал към същото място хиляда пъти, а не си спомняше да я е виждал преди; странна работа, мисълта го накара да притихне. Книга, нещо, което не беше чел. (Прочел беше всичко.) Изправи се и я свали от лавицата. Когато разлисти шумолящата ѝ корица, най-напред видя написаното с уверена ръка, ръка на инженер, познато име: Рекс Фингър. Пра-(пра-пра-)дядото на Майкъл. Рекс Фишър, Първи инженер по Осветление и Електричество, Първа колония, Република Калифорния. Какво, по дяволите, беше това? Как го беше пропуснал? Разгръщаше страниците, нагънати от влагата и от времето; светкавично осмисляше информацията, разчупваше я на съставни части и отново я съединяваше в хомогенно цяло, което му каза какво представлява тази тъничка, изписана с мастило тетрадка. Колони с цифри, с дати, написани по старомоден начин, последвани от час и друг номер, който Майкъл разпозна като честота на излъчване, а след това на полетата вдясно: кратки бележки, рядко по-дълги от няколко думи, но многозначни, с цели истории, скрити в тях: „отчаян сигнал за беда“ или „петима оцелели“, „военни?“, „трима на път от Прескът, Аризона“. Имаше имена и на други места: Огдън, Юта, Кървил, Тексас, Лас Крусес, Ню Мексико. Айланд, Орегон. Стотици подобни бележки изпълваха страница след страница, докато просто не прекъсваха. Последната бележка гласеше само: „Всички излъчвания са спрени по нареждане на Дома“.
Прозорците светлееха, когато Майкъл дочете бележника. Загаси фенера и стана от стола си, когато се разнесе Сутрешния звънец: три силни прозвънявания, последвани от пауза със същата продължителност, после още три, ако все пак човек не е схванал идеята им още от първия път (утро е, живи сте) и подобния на лабиринт безпорядък в тясното помещение, с пластмасови сандъчета с части, разпръснати инструменти, мръсни чинии на олюляващи се купища (защо Елтън не можеше да се храни в бараките, Майкъл нямаше представа; човекът си беше направо противен), пристъпи към таблото с прекъсвачите и загаси прожекторите. Завладя го вълна от уморено задоволство, както винаги при Сутрешния звънец: завършена беше работата за още една нощ, всички души бяха здрави и читави и щяха да посрещнат нов ден. Да видим как Алиша и нейните ножове могат да го направят. И не беше ли истина, че когато вдигна лице и видя дневника, точно образът на Алиша в съзнанието му го беше разсеял? Както понякога често се случваше? И не точно Алиша, ами неин определен образ, когато слънчевата светлина сияеше в косата ѝ, докато тя излизаше от Оръжейната предишната вечер, а Майкъл вървеше към нея по пътеката, без тя да го забелязва? Образ, който, щом поразмисли отново, беше наистина възхитителен. При все това Алиша Донадио беше всъщност най-досадната жена на света (не че имаше кой знае колко претенденти за титлата). Обърна се към таблото, направи поредните действия, щракна клетките да се зареждат, включи вентилаторите и отвори отдушниците; показателите на таблото, които стояха заковани на 28 процента, започнаха да примигват и да се качват.