Извърна се, за да погледне към Елтън, който изглеждаше задрямал в стола си, въпреки че беше трудно да се каже така ли е. Буден или заспал, очите на Елтън винаги изглеждаха по един и същ начин: две тънки ленти от жълтеникаво желе, които се взираха през процепите на клепачите в постоянна сълзлива влажност, която никога не пресъхваше напълно. Бледите му ръце бяха скръстени на извивката на корема му, слушалките, както винаги прикрепени към люспестата му глава, и в тях гърмеше музиката, която слушаше по цяла нощ. Бийтълс, Бойз-Би-Уеър, Арт Лундгрен и оркестъра му (единствения, който Майкъл май харесваше).
— Елтън? — никакъв отговор. Майкъл повиши силно глас. — Елтън?
Старият мъж — Елтън беше поне на петдесет — живна.
— Рояци, Майкъл. Колко е часът?
— Спокойно. Съмна. За тази нощ приключихме.
Елтън се завъртя на стола си, който заскърца, измъкна слушалките си и ги свали към гънките на врата си.
— И защо тогава ме будиш? Тъкмо бях стигнал до най-доброто.
Освен компактдисковете, Елтън имаше и друго средство за минаване на времето и това бяха неговите нощни набези във въображаеми сексуални приключения, сънища с жени, отдавна мъртви за по-удобно, които той разказваше на Майкъл с мъчителни детайли, като твърдеше, че това са истински спомени от случили се събития в неговата младост. Пълни глупости, беше решил Майкъл, понеже Елтън рядко стъпваше извън Фара, а като го гледаше сега с покритата му с пърхот глава, сплъстена брада, сиви зъби, по които имаше останки от месо, което вероятно е ял преди два дни, на Майкъл му се виждаше твърде невероятно който и да е от тези подвизи дори да се приближава до истината.
— Не искаш ли да ти разкажа? — Веждите на стария мъж с готовност се извиха. — В съня имаше сено. Ще ти хареса, сигурен съм.
— Сега не, Елтън. Открих… нещо. Тетрадка.
— Събуди ме, защото си открил тетрадка?
Майкъл се плъзна със стола покрай таблото и постави дневника в скута на мъжа. Елтън прокара пръсти по корицата, безжизнените му очи се вдигнаха нагоре, после я поднесе към носа си и дълго я души.
— Бих казал, че това е радиодневникът на твоя прапрадядо. Мотае се наоколо от години — върна я обратно на Майкъл. — Не мога да кажа, че съм я чел. Откри ли нещо интересно в нея?
— Какво знаеш за нея, Елтън?
— Не много. Нещата имат тая привичка да изникват пред очите ти, точно когато ти притрябват.
И така Майкъл разбра защо дотогава не беше виждал тетрадката. Не е била там, затова.
— Ти си я сложил на лавицата, нали?
— Виж, Майкъл. Радиото е забранено. Знаеш сам.
— Елтън, ти говори ли с Тео?
— Тео кой?
Майкъл усети, че започва да се ядосва. Защо този човек не можеше просто да отговори на въпроса?
— Елтън…
Старият човек го възпря с вдигната ръка.
— Добре, не се фръцвай сега. Не съм говорил с Тео. Но ми се струва, че ти си говорил. Не говоря с никого, освен с теб — замълча. — Знаеш ли, че приличаш много повече на баща си, отколкото предполагаш, Майкъл. И той беше калпав лъжец.
Майкъл никак не се изненада. Тръшна се на стола си. Донякъде беше доволен.
— И колко сме зле? — попита Елтън.
— Добре не сме — сви рамене, по някаква причина гледаше ръцете си. — Най-зле е номер пет, втори и трети са малко по-добре от останалите. Имаме непостоянен заряд в първа и четвърта. Двайсет и осем процента отчетени на таблото тази сутрин, никога не се качва повече от петдесет и пет преди Първия звънец.