Елтън кимна.
— Ще рече спирания на тока за пестене през следващите шест месеца и пълно спиране до трийсет. Малко или много както баща ти го беше предвидил.
— Знаел ли е?
— Твоят старец можеше да чете тези батерии като книга, Майкъл. Отдавна беше предугадил това положение.
Виж ти. Баща му е знаел, а вероятно и майка му. У него се надигна позната паника. Не искаше да мисли за това сега, не искаше.
— Майкъл?
Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Още една тайна, която да пази. Но щеше да постъпи както винаги, да съхрани информацията дълбоко у себе си колкото е възможно по-дълго.
— Тогава — каза Майкъл — как точно се прави радио?
Радиото не беше проблем, обясни Елтън; проблемът беше планината.
Оригиналният сигнал се излъчвал от антена, която стояла на върха на планината. Петкилометров коаксиален кабел водел от централата до предавател във Фара. Свалили всичко и го унищожили съгласно Единствения закон. Без антена били безнадеждно ограничени в пространството на изток, а всеки сигнал, който можели да уловят, щял да е заглушен от електромагнитната интерференция от групираните батерии.
Това им оставяше две възможности: да се обърнат към Дома и да поискат позволение да издигнат антена на планината или да си замълчат и да се опитат по някакъв начин да усилят сигнала.
В крайна сметка място за обсъждания нямаше. Майкъл не можеше да поиска разрешение за радиото, без да обясни основанията си, което означаваше да каже на Дома за батериите. Немислимо беше да им каже за батериите, защото всички останали щяха да разберат и след това всичко губеше смисъл. Майкъл не отговаряше само за батериите, отговаряше и за спойката от надежда, която крепеше това място. Никой не можеше да каже на хората, че чисто и просто всичко е загубено. Единственият начин беше, преди да е казал на някого, да намерят някой все още жив някъде там, да го открият с радиото, а това означаваше да имат енергия и следователно светлина. А ако не откриеше никого, ако светът наистина беше пуст, тогава онова, което ги чакаше, така или иначе щеше да се случи. Най-добре беше никой да не знае.
Онази сутрин имаше работа. В заслона, натрупан сред монитори и процесори, плазмени екрани и сандъци с клетъчни телефони и плейъри, имаше стар радиоприемник — само средни и къси вълни, но можеше да го пооправи, имаше и осцилоскоп. Медна жица над комина служеше за антена; Майкъл премести и нагласи вътрешността на приемника в кутията на обикновен централен процесор, за да го прикрие; единственият човек, който можеше да забележи допълнителния процесор, разположен на пулта, можеше да е Гейб, а според думите на Сара нямало изгледи да излезе жив от Лечебницата, горкият. Включи приемника в таблото, като използваше аудио изхода. Системата за управление на батериите имаше проста програма и с малко усилия успя да направи еквалайзер, за да филтрира шума от батериите. Беше невъзможно да излъчват сигнал, нямаше предавател и щеше да се наложи да измисли как да направи такъв от начало до край. Но за момента, с малко търпение, щеше да може да улавя всеки заслужаващ внимание сигнал от запад.
Не откриха нищо.
Имаше много какво да се чуе. Удивителен обхват от супер дълги вълни до микровълни. Единичен клетъчен телефон, захранван от работеща соларна батерия. Геотермални електроцентрали, които продължаваха да произвеждат електричество към мрежата. Дори двойка все още държащи се в орбита сателити вярно предаваха своите космически поздрави и вероятно се чудеха защо всички на планетата Земя са изчезнали.
Цял един скрит свят от електронен шум. И нито един човек у дома.
Ден след ден Елтън седеше с радиото с поставени в ушите си слушалки, невиждащите му очи бяха обърнати нагоре в орбитите си. Майкъл изолираше сигнала, изчистваше шума, изпращаше го до усилвателя, където отново го филтрираше и го прослушваше със слушалките. След момент на напрегнато съсредоточаване Елтън кимаше, почесваше замислено мръсната си глава и после обявяваше с мелодичния си глас:
— Слаб звук, накъсан. Може би стар сигнал за бедствие.
Или:
— Сигнал от земята. Вероятно мина.
Или с отсечено поклащане на глава:
— Тук няма нищо. Да минаваме нататък.
Така прекараха дни и нощи. Майкъл на монитора, Елтън с притиснати към ушите си слушалки, умът му привидно отнесен в сигналите, излъчени от техните почти изчезнали разнородни източници. Когато се натъкнеха на такъв, Майкъл го вписваше в радиодневника, отбелязваше часа и честотата и всичко свързано с тях. После повтаряха всичко отначало.