Елтън беше роден сляп, затова Майкъл всъщност не го съжаляваше съвсем, не и в това отношение. Слепотата на Елтън беше просто част от него. Следствие от радиацията, родителите на Елтън били Бродници, част от пристигналата Втора вълна, преди повече от петдесет години, когато поселищата в Байа били завзети. Оцелелите вървели направо през радиоактивните руини на някогашния Сан Диего и докато групата пристигне — двайсет и осем души, онези, които се държали на краката си, носели другите. Майката на Елтън била бременна, бълнувала от треската. Родила точно преди да умре. Всеки можел да бъде бащата. Никой дори имената им не научил.
В повечето случаи Елтън се справяше добре. Имаше бастун, който използваше, когато излизаше от Фара, което се случваше рядко, и изглеждаше доволен да прекарва дните си на пулта, като помагаше по единствения начин, който му беше известен. С изключение на Майкъл никой не знаеше повече от него за батериите — чудодеен подвиг, като се има предвид, че всъщност никога не ги е виждал. Според Елтън това било предимство, защото външният вид на нещата не го подлъгвал.
— Тези батерии са като жена, Майкъл — обичаше да повтаря. — Трябва да се научиш да слушаш.
Вечерта на петдесет и четвъртия ден от лятото, Първият вечерен звънец щеше тъкмо да зазвъни — четири нощи, след като в мрежите до Стража Арло Уилсън беше убит вирал, — Майкъл отвори на екрана показателите на батериите, редица от пръчици за всяка от шестте клетки: 54 процента на втора и трета, с косъм над 50 на пета и четвърта и точно 50 на първа и шеста, температурата на всичките беше в зелено, трийсет и един градуса. Надолу по планината се спускаха ветрове с постоянните тринайсет километра в час, които при поривите достигаха двайсет. Прегледа контролния лист, зареждането на кондензаторите, проверяваше превключвателите. Какво беше казала Алиша? Натискаш копчето и светват. Ето колко малко знаеха хората.
— Трябва да провериш отново втората клетка — обади се Елтън от стола си. Пъхаше в устата си овче сирене от купата.
— Нищо ѝ няма на втората клетка.
— Ти я провери — каза той. — Имай ми доверие.
Майкъл въздъхна и отново отвори показателите на батериите на екрана. Естествено: зарядът на втори номер падаше: 53 процента, 52. Температурата също се качваше. Питал беше Елтън как разбира, но отговорът винаги беше един и същ — загадъчно накланяне на главата, сякаш казваше, Чувам го, Майкъл.
— Изключи релето — посъветва го Елтън. — Направи го отново и виж дали проблемът се решава.
До Втория вечерен звънец оставаха няколко минути. Добре, можеха да се справят и с останалите пет клетки, ако се наложеше, а после да разберат какъв е проблемът. Майкъл изключи релето, изчака момент, за да бъде изпуснато цялото количество газ по линията и отново го затвори. Индикаторът остана точно на 55.
— Постоянството е всичко — каза Елтън, докато се разнесе Вторият звънец. Леко замахна с лъжицата. — Онзи прекъсвач е малко скоклив обаче. Трябва да го сменим.
Вратата на Фара се отвори. Елтън вдигна лице.
— Ти ли си, Сара?
Сестрата на Майкъл влезе, все още облечена за езда и покрита с прах.
— Добър вечер, Елтън.
— Е, какво е това ухание, което се носи от теб? — попита ухилен до уши. — Планински люляк?
Тя отметна кичур лъскава от пот коса зад ухото си.
— Мириша на овце, Елтън. Но ти благодаря — обърна се към Майкъл. — Ще се прибереш ли довечера? Мислех да сготвя.
Майкъл си помисли, че повече му се иска да остане там, където си е, с тази една клетка, която да накара да работи. Нощта беше най-подходяща и за радиото. Но цял ден не беше ял и при мисълта за топла храна стомахът му се обади от глад.
— Съгласен ли си, Елтън?
Старият човек присви рамене.
— Знам къде да те намеря, ако ми потрябваш. Ако искаш, тръгвай.
— Да ти донеса ли да хапнеш? — предложи Сара, докато Майкъл ставаше. — Имаме достатъчно.
Но Елтън поклати глава, както винаги.
— Тази вечер не, благодаря. — Взе слушалките от пулта и ги сложи на главата си. — Целият свят ще ми прави компания.
Майкъл и сестра му излязоха под светлината на прожекторите. След толкова часове в притъмнялата колиба, Майкъл трябваше да поспре и запримига, за да свикнат очите му. Тръгнаха надолу по пътеката покрай складовите бараки към кошарите. Въздухът миришеше на тор. Чуваше блеенето на стадото и цвиленето на конете от конюшните. Продължиха по тясната пътека, която вървеше покрай полето, под южната стена, Майкъл виждаше как вестителите се движат напред-назад по пътеките на стената, силуетите им се очертаваха на стената. Майкъл видя, че и Сара гледа в същата посока, погледът ѝ беше отчужден и загрижен, очите ѝ блестяха от отразената светлина.