Най-напред се запъти към Убежището, както често правеше, когато сънят ѝ убягваше. Гледката на децата, завити в креватчетата си, я привличаше. Не знаеше дали я карат да се чувства по-добре, или по-зле. Но я караше да чувства и друго, освен кухата болка от притеснението.
Обичаше да си припомня дните, прекарани там като Малка, когато светът изглеждаше сигурно, дори щастливо място и всичко, за което трябваше да се тревожи, беше кога родителите ѝ ще дойдат на посещение или дали Учителката ще е в добро настроение или не, и кой с кого е приятел. Не ѝ се струваше странно, че двамата с брат ѝ живеят в Убежището, а родителите ѝ другаде. Не знаеше, че би могло да е и другояче. А вечер, когато майка ѝ или баща ѝ, или пък и двамата заедно наминаваха, за да им пожелаят приятни сънища, на нея и през ум не ѝ минаваше да попита къде отиват, след като посещението свърши. Сега трябва да тръгваме, казваха, щом Учителката съобщаваше, че е време, и тази дума, тръгваме, описваше цялото положение в съзнанието на Сара, а вероятно и на Майкъл; родителите идваха, оставаха за кратко и после трябваше да тръгват. Много от най-хубавите ѝ спомени, свързани с родителите ѝ, бяха от онези посещения преди сън, когато четяха на нея и на Майкъл приказка или просто ги слагаха в леглата.
Една вечер обаче тя почти случайно съсипа всичко. Къде спите вие, попита майка си, която се приготвяше да тръгва. Щом не спите тук с нас, къде отивате? Въпросът на Сара сякаш спусна преграда пред погледа на майка ѝ, като сянка, която бързо засенчва прозорец. Ами, отвърна майка ѝ, като се мъчеше с всички сили да се усмихне, но Сара видя, че усмивката ѝ не е искрена, всъщност аз не спя. Сънят е за теб, мъничка моя Сара, и за братчето ти Майкъл. Изражението на майка ѝ, с което тя изрече думите, беше първият път, убедена беше сега Сара, в който зърна бегло страшната истина.
Истина беше, каквато всички твърдяха: хората намразваха Учителката, защото я им е разказала. Как само Сара беше обичала Учителката до онзи ден. Обичаше я колкото и своите родители, дори може би повече. Осмият ѝ рожден ден: знаеше, че нещо ще се случи, нещо прекрасно, че навършилите осем години деца отиваха на специално място, но нищо по-конкретно. Онези, които се връщаха, за да посетят по-малките си братчета и сестричета или пък за да имат свои собствени Малки, бяха по-големи, след изминалото време вече бяха напълно различни хора, а това къде са били и какво са правили, оставаше тайна, която не бива да се споделя. И точно защото беше тайна, беше и толкова специално новото място, което я чакаше извън стените на Убежището. Очакването се беше насъбрало в нея с наближаването на рождения ѝ ден. Така се вълнуваше, че изобщо не помисли какво ще стане с Майкъл без нея; нейният ден наближаваше. Учителката ги предупреждаваше да не приказват на тази тема, но, естествено, Малките го правеха, щом Учителката не беше наблизо. В банята или в трапезарията, или нощем в Голямата стая, през леглата се носеше шепот и разговорите непрекъснато се въртяха около излизането и кой е следващият по ред. Как ли изглеждаше светът извън Убежището? Дали хората живееха в замъци, като хората в книжките? Какви животни ще намерят, дали могат да говорят? (Мишката в клетката, която Учителката държеше в учебната стая, беше отчайващо мълчаливо животно.) Какви прекрасни ястия имаше там за ядене, какви прекрасни играчки… Сара за пръв път беше толкова развълнувана по повод този прекрасен ден, когато щеше да излезе навън в света.
Събуди се сутринта на рождения си ден и сякаш се носеше на облак от щастие. И въпреки това някак трябваше да сдържи тази радост в останалата част от деня; чак тогава, когато Малките заспяха, Учителката щеше да я отведе на специалното място. Въпреки че никой нищо не каза, през цялото време на закуската и когато си разказваха преживелиците, тя беше уверена, че всички се радват за нея, освен Майкъл, който съвсем ясно показа завистта си, като нацупено отказа да разговаря с нея. Такъв си беше Майкъл. Щом не можеше да се радва за нея, тя нямаше да му позволи да ѝ развали специалния ден. След обяда Учителката събра всички, за да си вземат довиждане с нея, и тогава тя започна да се чуди дали пък той не знае нещо, останало скрито за нея. Какво има, Майкъл?, попита Учителката. Не искаш ли да си вземеш довиждане със сестра си, не се ли радваш за нея? А Майкъл се обърна към нея и ѝ каза: Не е каквото си мислиш, Сара. После бързо я прегърна и изтича от стаята, преди тя да успее да каже и една дума.
Странно беше, мислеше си още тогава, все още продължаваше да ѝ е чудно след всичките изминали години. Как беше научил Майкъл? Много по-късно, когато двамата отново бяха сами, тя си спомни случилото се и го попита. Как разбра? Майкъл обаче успя само да поклати глава. Разбрах и това е, отвърна ѝ. Не в подробности, но същността като цяло. По начина, по който разговаряха с нас мама и татко вечер, докато ни слагаха в леглата. Личеше в погледите им.