Тогава обаче, след като Майкъл беше излетял от стаята, а Учителката я хвана за ръка, тя не си блъска главата дълго. Каза си, че Майкъл си е Майкъл. Последните сбогувания, прегръдки, предчувствието за наближаващия момент: Питър беше там, Маус Патал, Бен Чоу, Гълън Строс, Уенди Рамирез и всички останали, докосваха я, повтаряха името ѝ. Не ни забравяй, казваха ѝ. Сара държеше чантата с вещите си, дрехите, пантофите и малка парцалена кукла, която имаше от съвсем мъничка — всяко дете имаше право да вземе една играчка. Учителката я улови за ръка и я изведе от Голямата стая към малкия вътрешен двор, заобиколен от прозорци, където децата си играеха, когато слънцето се издигаше високо в небето, с люлки и наредени една върху друга фигури от стари гуми, по крито да се катерят, после през друга врата в стая, където никога дотогава не беше влизала. Приличаше на учебна стая, но празна, с голи стелажи и без картини по стената.
Учителката заключи вратата след тях. Любопитна и ненавременна пауза: Сара беше очаквала повече. Попитала беше Учителката къде отива. Дълго ли ще пътува? Щеше ли да дойде някой да я вземе? Колко трябва да чака тук в тази стая? Но Учителката сякаш не чу тези въпроси. Приклекна до нея, застана с широкото си, нежно лице близо до това на Сара. Малка моя Сара, попита тя, какво мислиш, че има там отвън, отвъд тези сгради, отвъд тези стаи, в които живееш? Ами какво мислиш за хората, които понякога виждаш, онези, които идват и си отиват вечерта, които се грижат за теб? Учителката се усмихваше, но усмивката ѝ този път беше различна, помисли си Сара, от усмивката ѝ я хвана страх. Не искаше да отговаря, но Учителката я гледаше упорито и с очакване. Сара си спомни очите на майка си в онази вечер, когато я попита къде спят. Замък?, каза тя, заради внезапно обзелата я нервност това беше единственото, което можа да измисли. Замък, ограден с ров? — Замък, каза Учителката. Разбирам. И какво друго, мъничка моя Сара? Усмивката ѝ изведнъж се беше стопила. Не знам, каза Сара. Ами, пророни Учителката, замък няма.
И тогава ѝ разказа.
Отначало Сара не повярва. Но не беше точно така: усети как разумът ѝ се разполови, с една половина, която не знаеше истината и продължаваше да вярва, че е Малка, седеше в кръга и играеше на двора, чакаше родителите си вечерта да я сложат в леглото ѝ, сбогува се с половината от разума си, която винаги беше имала. Сякаш се сбогуваше със себе си. Зави ѝ се свят, прилоша ѝ и се разплака, а Учителката отново я улови за ръка и я поведе по друг коридор, изведе я от Убежището. Навън я чакаха родителите ѝ, за да я заведат у дома, домът, в който Сара и Майкъл все още живееха, за който до онзи ден не знаеше, че съществува. Не е истина, повтаряше през сълзи Сара, не е истина. Майка ѝ, която също плачеше, я вдигна на ръце, притисна я до себе си и повтаряше: Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Вярно е, вярно е, вярно е.
Споменът винаги я спохождаше, щом наближеше Убежището, което сега ѝ изглеждаше много малко в сравнение с преди. Старо тухлено училище с гравирано върху камък над вратата име „Основно училище Ф. Д. Рузвелт“. От пътеката виждаше силуета на сам Страж, който стоеше горе на стъпалата на входа: Холис Уилсън.
— Здрасти, Сара.
— Добър вечер, Холис.
На хълбока си Холис крепеше лък. Сара не ги харесваше; мощно оръжие бяха, но се зареждаха твърде бавно и бяха тежки за носене. Всички разправяха колко невъзможно било да различават Холис и брат му, докато той не си обръсна брадата, но Сара не разбираше защо; дори като Малки — братята Уилсън бяха с три години по-големи от нея — винаги ги различаваше. Разпознаваше ги по дребните неща, дребни детайли, свързани с личността, които човек можеше и да не забележи от пръв поглед, като факта, че Холис е малко по-висок и с малко по-сериозен поглед от брат си. Но за нея бяха очевидни.
Когато изкачи стъпалата, Холис наклони глава към гърнето, което носеше, и се засмя.
— Я какво ми носиш?
— Заешко задушено. Но се опасявам, че не е за теб.
Остана изумен.
— Гръм да ме удари! Откъде го намери?
— Горното поле.
Холис подсвирна и заклати глава. Сара видя по лицето му колко е гладен.