— Направо не мога да ти опиша как ми се е прияло задушено заешко. Мога ли да го помириша?
Сара отдръпна кърпата и отвори капака. Холис се надвеси над гърнето и дълбоко вдъхна уханието му.
— Дали пък не мога да те уговоря да го оставиш тук, вместо да го внасяш вътре?
— Откажи се, Холис. Нося го на Елтън.
Засмяно сви рамене. Пошегувал се беше.
— Нали опитах — каза Холис. — Добре, остави си сега ножа.
Сара извади ножа си и му го подаде. Само Стражите можеха да носят оръжие в Убежището, но дори те трябваше да го крият от децата.
— Не знам дали си чула — каза Холис и го втъкна в колана си. — Имаме си нов заселник.
— Цял ден бях навън със стадото. Кой е нов?
— Маус Патал. Май не е голяма изненада. — Холис посочи с арбалета си към пътеката. Гълън тъкмо си тръгна. Изненадан съм, че не си го видяла.
Тя беше потънала в мислите си. Гълън можеше и да е минал точно покрай нея, а тя да не го е забелязала. Маус беше бременна. Защо ли е изненадана?
— Хубаво — усмихна се криво-ляво, чудеше се какво точно изпитва. Дали не беше завист? — Това е страхотна новина.
— Направи ми услуга, кажи го на нея. Трябваше да ги чуеш как се караха. Май събудиха половината Малки.
— Не се ли радва?
— Гълън като че се радва повече. Не знам. Сара, ти си момиче. Ти трябва да ми кажеш.
— Ласкателството до никъде няма да те доведе, Холис.
Той се разсмя хитро. Сара харесваше Холис и неговата общителност.
— Само убивам времето — каза и кимна с глава към вратата. — Ако Дора е будна, поздрави я от чичо ѝ Холис.
— Как е Лей? Сега, като Арло го няма.
— И преди го е преживявала. Казах ѝ, че има много причини, заради които да не се върнат днес.
Вътре Сара остави задушеното в празен кабинет и влезе в Голямата стая, където спяха всички Малки. Едно време беше гимнастическия салон на училището. Повечето от леглата бяха празни, от години Убежището не работеше с пълния си капацитет. Високите прозорци на стаята бяха затъмнени; единственото осветление идваше от тесни светли ивици, които падаха върху заспалите деца. Помещението ухаеше на мляко, пот, обжарени от слънцето коси: уханието на децата след деня. Сара се промъкна между редиците легла и бебешки кошчета. Кат Къртис, Барт Фишър, Аби Филипс, Фани Чоу, сестрите ѝ Уанда и Сюзън, Тимъти Молиноу и Бо Грийнбърг, когото всички наричаха Бауау, трансформация на неговото собствено име, прилепнала му като лепило; трите „Джи“ Джулиет Строс, Джун Ливайн и Джейн Рамирез, най-малкото дете на Рей.
Сара се приближи до люлка в края на първата редица: Дора Уилсън, дъщерята на Лей и Арло. Лей седеше на стол до нея. Жените, станали майки наскоро, имаха право да останат в Убежището до една година. Лей все още беше мудна от бременността, на оскъдната светлина лицето ѝ изглеждаше почти прозрачно, кожата ѝ беше бледа след толкова много месеци, прекарани в сградата. В скута ѝ лежеше дебело кълбо вълнена прежда и чифт игли. Вдигна поглед от плетивото си при приближаването на Сара.
— Здравей — поздрави тихо.
Сара я поздрави с безмълвно кимване и се приведе над люлката. Само по пелена, Дора спеше по гръб, устните ѝ оформяха деликатно „О“. Леко прохъркваше през нос. Нежният ѝ влажен дъх погали страните на Сара като целувка. Гледката на спящо бебе можеше да накара човек да забрави истината за света, помисли си тя.
— Не се притеснявай, няма да я събудиш — Лей се прозя в ръка и отново се залови с плетивото си. — Спи като заклана.
Сара реши да не ходи при Маусами. Каквото и да се случваше между нея и Гълън, не ѝ влизаше в работата. Мъчно ѝ беше за Гейл. Гълън открай време имаше слабост към Маус, беше като болест, от която не можеше да се отърси, а и всички казваха, че когато помолил Маус да се съберат, тя се съгласила само защото Тео вече ѝ бил отказал. Или пък е протакал да я помоли да се съберат, а Маус се е опитала да го накара да се поразбърза. Колко ли жени бяха допускали същата грешка?
Но докато слизаше по пътеката, Сара се чудеше защо някои неща трябва да са толкова трудни? При нея и Питър беше същото. Сара го обичаше, така беше открай време, още от детството им в Убежището. Не можеше да се обясни; доколкото си спомняше, тя усещаше тази любов като невидима златна нишка, която обвързваше двама им. Далеч не беше само физическото привличане. От всичко най-много обичаше наранената му душа, онова ранено място у него, където криеше тъгата си. Това отличаваше Питър Джаксън и никой друг освен нея не го знаеше, защото го обичаше толкова много: неговата огромна тъга. И не ставаше дума за обикновената, всекидневна тъга, която всички носеха по изгубените неща и хора — неговата тъга беше по-различна. Сара вярваше, че ако успее да открие тази тъга, да я вземе от него, тогава и той на свой ред ще я обикне.