— Как е?
Санди наливаше вода през цедката в керамична чаша с нащърбен и похабен ръб. На нея пишеше ЧИСТО НОВ ТАТКО, буквите бяха изписани с фигури от безопасни игли.
— Спи от доста време. Жълтеницата се влошава. Синът му тъкмо си тръгна, Мар е с него вътре.
— Ще му отнеса настойката.
Сара взе чашата и мина през завесата. В отделението имаше шест легла, в момента беше заето само едно. Мар седеше на стол с облегалка до леглото, на което лежеше съпругът ѝ, завит с одеяло. Слаба като вейка жена, Мар се беше нагърбила с грижите около Гейб през месеците на неговото боледуване, истинската тежест на товара личеше по полукръговете от недоспиване, увиснали под очите ѝ. Имаха един син, Джейкъб, около шестнайсетгодишен, който работеше в мандрата с майка си: едро, мудно момче с изражение на безсмислена приветливост, което не можеше нито да чете, нито да пише и нямаше да се научи. Можеше да изпълнява само най-прости задачи, стига някой да го насочва. Тежък, нещастен живот, а сега и това. Преминала четирийсетте и с Джейкъб, оставен на грижите ѝ, Мар едва ли щеше отново да се омъжи.
Когато Сара се приближи, Мар вдигна поглед, притиснала пръст към устните си. Сара кимна, настани се на стол до нея. Санди имаше право: жълтеницата се влошаваше. Преди да се разболее, Гейб беше едър мъж — толкова едър, колкото жена му беше дребна, с грамадни възлести рамене, напращели мишци, създадени за работа, и внушителен корем, провиснал над колана му като чувал брашно. Стабилен и оправен човек, когото Сара не беше виждала да стъпва в Лечебницата до деня, в който не дойде, за да се оплаче от болки в гърба и лошо храносмилане, като се извиняваше за оплакванията си, сякаш са белег за слабост, за липса на характер, а не за начало на сериозно заболяване. (Когато Сара прегледа черния му дроб, върховете на пръстите ѝ веднага напипаха образуванието, което нарастваше там, и разбра, че сигурно агонизира от болка.)
Половин година по-късно мъжът, който някога беше Гейб Къртис, вече го нямаше, на негово място имаше сянка, която се държеше за живота само по силата на волята. Някога пълното му и румено като зряла ябълка лице се беше съсухрило до линии и ръбове, като набързо нахвърляна скица. Мар беше подстригала брадата му и отрязала ноктите му, напуканите му устни блестяха от мехлема от купичката върху количката до леглото му, малко облекчение, малко и безполезно, като и билковата настойка.
Поседя малко с Мар, без да говорят. Възможно беше, разбра Сара, животът да се проточи прекалено дълго, така както можеше и да приключи прекалено бързо. Може би страхът, че оставя Мар сама, държеше Гейб жив.
Най-накрая Сара стана и постави чашата на количката.
— Ако се събуди, виж дали ще го изпие — каза тя.
В очите на Мар имаше сълзи на изтощение.
— Казах му, че всичко е наред, може да си отиде.
За миг Сара не разбра.
— Радвам се, че си го направила — каза тя. — Понякога точно това искат да чуят.
— Заради Джейкъб е, нали разбираш. Не иска да остави Джейкъб. Казах му: Ще се справим. Ти тръгвай. Това му казах.
— Знам, че ще се справиш, Мар — думите ѝ бяха толкова безполезни. — И той го знае.
— Толкова е упорит. Чуваш ли, Гейб? Защо трябва непрекъснато да си толкова упорит, по дяволите? — скри лице в ръцете си и се разрида.
Сара почака малко, знаеше, че нямаше как да облекчи мъката на жената. Скръбта, разбра Сара, беше място, където човек пребивава сам. Приличаше на стая без врати и случилото се в тая стая, целият гняв и болката на човека трябваше да останат в нея, те засягаха само него и никой друг.
— Съжалявам, Сара — каза накрая Мар и поклати глава. — Не трябваше да ставаш свидетел на това.
— Всичко е наред. Разбирам.
— Ако се събуди, ще му кажа, че си наминала — успя да се усмихне през сълзи. — Знам, че Гейб винаги те е харесвал. Ти беше любимата му медицинска сестра.
Беше вече около полунощ, когато Сара влезе във Фара. Тихо отвори вратата и влезе. Елтън беше сам, задрямал на пулта със слушалки на ушите си.
Трепна и се събуди, когато след Сара вратата се затвори на пружините си.
— Майкъл?
— Сара е.
Махна слушалките и завъртя стола, като душеше въздуха.
— Какво подушвам?
— Задушено заешко. Вече сигурно е съвсем изстинало.
— Все едно — седна изправен на стола. — Донеси го тук.
Постави го пред него. Той взе мръсна лъжица от пулта срещу панела.
— Ако искаш, запали лампата.
— Тъмнината ми харесва. Ако нямаш нищо против.
— За мен е все едно.
Известно време го наблюдаваше как се храни на светлината от пулта. Имаше нещо хипнотично в движенията на ръцете на Елтън, които въртяха лъжицата из гърнето, а после я понасяха към устата му с непогрешима точност и без излишни движения.