— Наблюдаваш ме — каза Елтън.
Усети как страните ѝ пламват.
— Съжалявам.
Обра и последните остатъци от заешкото и избърса уста с кърпа.
— Няма за какво да съжаляваш. Ти си най-хубавото същество, което наминава из тези места, ако питаш мен. Хубавица като теб може да ме гледа колкото си иска.
Тя се разсмя — дали от смущение или от неверие към думите му, не знаеше.
— Елтън, ти никога не си ме виждал. Откъде можеш да знаеш как изглеждам?
Елтън сви рамене, невиждащите му очи се насочиха нагоре под спуснатите му клепачи, сякаш в тъмнината на разума образът ѝ е там и той го вижда.
— Гласът ти. Начинът, по който говориш с мен, с Майкъл. Как се грижиш за него. Красотата е като красивите дела, винаги съм го казвал.
Въздъхна.
— Аз не се чувствам такава.
— Имай вяра на стария Елтън — каза той и тихо се засмя. — Някой ще се влюби в теб.
Около Елтън тя някак винаги се чувстваше добре. Като начало той флиртуваше най-безочливо. Но не това беше истинската причина. Той просто изглеждаше по-щастлив от всички, които познаваше. Истина бяха думите на Майкъл за него: слепотата при него не беше белег за липса, а за отлика.
— Идвам от Лечебницата.
— Ами ето — каза той и дълго кима. — Винаги се грижиш за хората. Как е Гейб?
— Не е добре. Ужасно изглежда, Елтън. А и Мар го понася трудно. Иска ми се да можех някак да помогна.
— Има неща, които можеш да направиш, и такива, които не можеш. Сега е дошъл редът на Гейб. Направила си всичко, което трябва.
— Не е достатъчно.
— Никога не е достатъчно. — Елтън се обърна и затърси нещо по плота, намери слушалките и ѝ ги подаде. — Понеже ми донесе подарък, и аз ще ти подаря нещо. Нещо, което да те зарадва.
— Елтън, изобщо не знам какво слушам. За мен всичко е като шум.
Усмихваше се потайно.
— Прави каквото ти казвам. Затвори очи.
Слушалките на ушите ѝ бяха топли. Усети как Елтън движи ръце по таблото, пръстите му се плъзваха тук и там. И тогава я чу: музика. Не приличаше на музиката, която познаваше. Отначало я чуваше като далечен, кух звук, като повей на вятъра, а после се усили, високи птичи трели, които сякаш затанцуваха в главата ѝ. Звукът се надграждаше и надграждаше, сякаш идваше от всички посоки, и тя разбра, че това, което слуша, е буря. Можеше да си я представи, страховита буря от музика, която връхлиташе. За пръв път в живота си чуваше такава красота. Когато заглъхна и последната нота, тя свали слушалките от ушите си.
— Не разбирам — каза тя. — От радиото ли идва?
Елтън се разкикоти.
— Голяма работа, нали?
Направи нещо на пулта. Отвори малко чекмедже и изкара сребрист диск: компактдиск. Никога не им беше обръщала кой знае какво внимание. Майкъл казваше, че на тях има само шумотевици. Взе диска, държеше го за ръбовете. Стравински, Пролетно тайнство. Чикагски симфоничен оркестър под диригентството на Ерик Лайнсдорф.
— Помислих си, че трябва да чуеш нещо, което наподобява начина, по който изглеждаш. — каза Елтън.
Двайсет и две
— Едно не разбирам — говореше Тео, — как така не сте мъртви и тримата?
Групата седеше около дългата маса в контролната стая, всички без Фин и Рей, които се бяха върнали в бараките, за да си доспят. Замайването на Питър от адреналина беше преминало, а болката в глезена му, който май не беше счупен, беше стихнала до тъпо пулсиране. Някой беше откъснал парче лед от кондензаторите и Питър го държеше увито в мокър плат над наранената става. Фактът, че бе убил Зандър Филипс, човек, когото познаваше, предизвикваше у него все още неназовани чувства. Информацията беше твърде странна за осмисляне. Но ключът към станцията продължаваше да е около врата на Зандър, затова нямаше никакво съмнение кой е той. Нямаше друг избор, разбира се, Зандър беше напълно обсебен. Строго казано, виралът, който се бе опитал да се промъкне през капака, вече не беше Зандър Филипс. Но все пак Питър не можеше да потисне усещането, че в последния миг, преди да натисне спусъка, е видял проблясък на разпознаване в очите на вирала, дори поглед, изпълнен с облекчение.
След нападението Тео беше разпитал внимателно Кейлъб. Разказът на момчето не беше прибавил кой знае колко, но се виждаше, че е изтощено и изтормозено. Устните му бяха подпухнали и напукани, на челото му имаше огромна синина, двата му крака бяха в драскотини. Най-много го измъчваше загубата на обувките — черни спортни обувки, обясни той, чисто нови, направо от кутията, взета от търговския център. Изгубил ги, докато тичал през долината, но бил толкова изплашен, че не забелязал как е станало.