— Ще ти намерим нови — успокои го Тео. — Само ми разкажи за Зандър.
Кейлъб се хранеше и говореше, отхапваше от сухара и го поливаше с глътки вода. Ами всичко си било нормално, разказваше Кейлъб, допреди шест дни, когато Зандър започнал да се държи странно. Много странно. Дори за Зандър, а това говорело нещо. Не искал да излиза извън оградата и изобщо не спял. Будувал по цяла нощ и кръстосвал контролната зала, като си мърморел под носа. Кейлъб решил, че е от дългото време, прекарано в станцията, че когато се появи екипът за смяна, Зандър ще се отърси от това състояние.
— И тогава един ден обяви, че излизаме навън из равнината, каза ми да приготвя и напълня каруцата. Седях си тук и обядвах, а той влезе и започна да ми ги разправя такива. Искал да смени един от регулиращите вентили в западната част. Добре, казах, но защо е това бързане? Не сме ли малко окъснели днес, за да излизаме на открито? А погледът му стана един налудничав, а и миришеше лошо. Направо вонеше. Добре ли си, питам го, а той отвръща: размърдай се, тръгваме.
— Кога се случи?
Кейлъб преглътна.
— Преди три дни.
Тео се приведе на стола си.
— Бил си навън три дни?
Кейлъб кимна. Приключи с последния сухар и се залови с чиния соева паста, която загребваше с пръсти.
— Насочихме конете към източното поле. Там от години нищо не работеше, всички са мъртви тояги. Отне ни цяла вечност да стигнем дотам, най-малко два часа с каруцата. Чак след пладне наближихме. Струва ми се, Зандър, казвам, че запад е натам, приятел, какво по дяволите правим тук? Да не се опитваш да ни убиеш? Приближаваме се до кулата, която разправя, че искал да поправи, а кулата си е ръждясала кофа. За нищо не става. От земята го виждам. Смяната на регулаторните вентили хич няма да помогне. Но той искаше да го направим, затова си качих задника по стълбата, нагласих лебедката и започнах да махам кожуха, работех толкова бързо, колкото можех. Виках си, хубаво де, няма кой знае какъв смисъл, според мен си рискуваме кожите за нищо и никакво, но може пък той да знае нещо, което аз не знам. И тогава чух воя.
— Зандър ли изпищя?
Кейлъб поклати глава.
— Мулето. Не се шегувам, точно така изрева, като вой. За пръв път чувах този рев. Поглеждам надолу и виждам как се преобръща като бълха на камък. За секунда разбрах какво виждам. Кръв. Много — избърса омазнената си уста с опакото на ръката си и блъсна настрани празната чиния. — Зандър все разправяше, че тия работи имали вкус на топки. Все ми се щеше да го питам, Кога си ял топки, Зандър, много ми е любопитно? Но след три дни не е чак толкова зле.
Тео въздъхна нетърпеливо.
— Кейлъб, моля те. Кръвта…
Момчето дълго пи от водата.
— Добре. Така. Кръвта. Зандър стои до мулето на колене и аз се разкрещях, Какво стана по дяволите, Зандър? Когато се изправи, видях, че е гол до кръста, в ръката си държи нож, а той целият е в кръв. Някак бях пропуснал знаците. Имах пет секунди да се качи на стълбата след мен. Но той не се качи. Седна долу при основите на кулата в сянката на една от подпорите, където не го виждах. Зандър, крещя към него, чуй ме. Трябва да се противиш на тая работа. Сам съм тук горе. Мислех си, че ако успея да го накарам да се противи достатъчно дълго, ще имам време да избягам.
— Не разбирам — каза Алиша. — Кога се е заразил?
— Там е въпросът — каза Кейлъб. — И аз не разбирам. Непрекъснато бяхме заедно.
— Ами нощно време — предположи Тео. — Каза, че не спял. Може да е излизал.
— Възможно е, но защо му е било да излиза? И при това той не изглеждаше различен, ако не се брои кръвта.
— Ами очите?
— Нищо. Изобщо не станаха оранжеви, доколкото успях да видя. Казвам ви, странна е тая работа. И така, оказвам се приклещен горе на кулата, Зандър е долу и май е обсебен, а може и да не е, но и в двата случая вече се смрачава. Зандър, викам, виж, слизам, по един или друг начин. Не съм въоръжен, имам само гаечния ключ, но може пък някак с него да успея да го халосам и да се измъкна. А трябваше и някак да му взема ключа. От стълбата не го виждам, затова слизам и на три метра от земята, решавам да скоча, по дяволите. Планът вече ми е ясен, но реших, че така или иначе съм мъртъв. Скачам и вдигам ключа за удар. Но него нямаше. А Зандър пред мене. И тогава ми казва, върни се обратно горе.
— Върни се горе ли? — обади се Арло.
Кейлъб кимна.
— Най-сериозно, така каза. И не знам дали е бил превъртял. Но в едната си ръка държи нож, в другата ключа и е цял в кръв, а без ключа от станцията няма как да се върна в нея. Питам го, Как така да се връщам горе, а той отвръща, горе ще си в безопасност. И го послушах — момчето сви рамене. — Там прекарах последните три дни, докато не ви видях на Източния път.