Питър погледна към брат си. По лицето на Тео се виждаше, че и той не знае как да приеме разказа на Кейлъб. Какво ли е възнамерявал да прави Зандър? Бил ли е вече обсебен, или не? Много години бяха изминали и вече нямаше живи свидетели на случай, при който пряко да се наблюдават последствията от заразяването. Но се ширеха какви ли не истории, останали най-вече от първите дни, времето на Бродещите, за странно поведение — не точно глад за кръв и спонтанно разсъбличане, които всички разпознаваха като симптом. За странни думи, публични речи, маниакални подвизи на атлетичност. За един Бродник се твърдеше, че нахлул в Склада и на практика се самоизял до смърт. Друг избил всичките си деца в леглата им, а после се запалил, трети се съблякъл чисто гол, изкачил пътеката на стената пред очите на цялата Стража и зарецитирал, с всички сили, едновременно речта на Линкълн преди битката при Гетисбърг, чийто текст висял на стената на една от учебните стаи в Убежището, и двайсет и петте реда на детска приспивна песничка, която всички знаеха, след което се хвърлил от двайсет метра.
— Ами пушеците? — попита Тео.
— Това е странното. Стана както каза Зандър. Нямаше такива. Поне нямаше такъв, който да се приближи. Веднъж ги зърнах през нощта да кръстосват долината. Но те в общи линии ме оставиха сам. Не искаха да ловуват в полето на турбините, Зандър вярваше, че движението им пречи, може пък това да има някаква връзка, не знам.
Момчето замълча. Питър виждаше как бремето на изпитанията най-накрая го надви.
— Щом посвикнах, всъщност стана доста спокойно. След това повече не видях Зандър. Чувах го да се тътри в основата на кулата. Но повече не ми отговори. Вече бях решил, че най-добре ще е да изчакам екипа за смяна, тогава да се покажа и да се опитам да избягам.
— И тогава си ни видял.
— Повярвай ми, крещях с всички сили, но май бяхте твърде далече, за да ме чуете. Тогава разбрах, че Зандър си е отишъл. И мулето го нямаше. Вероятно виралите го бяха докопали. Слънцето беше на педя от хоризонта и разполагах само с толкова време. Нямах вода и нямаше никаква вероятност някой да ме потърси на източното поле, затова реших да сляза долу и да бягам. Бях на около хиляда метра, когато пушеците сякаш плъзнаха навсякъде. Рекох си, край, станах на мръвка. Но се скрих под основата на една от кулите и зачаках смъртта си. По някаква причина обаче те се държаха настрана. Не мога да кажа колко време съм останал там, но когато надзърнах, пушеците ги нямаше. Тогава разбрах, че вратата е затворена, но си рекох, че може пък да успея да вляза някак.
Арло се обърна към Тео.
— Нещо не се връзва. Защо им е било да го оставят така?
— Защото го преследваха — намеси се Алиша. — Виждахме ги от покрива. Може да са го ползвали като примамка, за да ни измъкнат навън, нали? И откога го правят?
— Няма такова нещо — изведнъж лицето на Тео замръзна. Тялото му се вкамени на стола. — Вижте, радвам се, че Кейлъб е в безопасност, не ме разбирайте погрешно. Но двамата сте рискували по най-глупав начин. Станцията е без ток, прожекторите са угаснали, всички. Не знам защо трябва да ви го обяснявам, но очевидно се налага.
Питър и Алиша бяха притихнали. Нямаха какво да добавят. Истина беше. Ако пушката на Питър се беше отклонила на няколко сантиметра вляво или дясно, вероятно сега всички щяха да са мъртви. Изстрелът си беше чист късмет и той го знаеше.
— Нищо обаче не обяснява как Зандър се е заразил — продължи Тео. — Или какво е правил, докато е оставил Кейлъб на кулата.
— Стига с това — каза Арло и удари по коляното си. — Аз искам само да разбера за онези оръжия. Колко са?
— Дванайсет сандъка под стълбите — отговори Алиша. — Още шест горе в тясното пространство на тавана.
— И точно там трябва да си останат — каза Тео.
Алиша се разсмя.
— Шегуваш се.
— Напротив. Виж само какво не стана за малко. Честно, щяхте ли да излезете навън, ако не бяха тези пушки?
— Вероятно не. Но Кейлъб е жив благодарение на тях. И не ме е грижа какво казваш, радвам се, че се оказахме навън. Това не са просто оръжия, Тео. Те са чисто нови.
— Знам, че са такива — заяви Тео. — Видях ги. Знам всичко за тях.
— Така ли?
Кимна.
— Естествено, че знам.
За момент всички замълчаха. Алиша се приведе над масата.
— И на кого са тези оръжия?
Но Тео отговори на Питър.
— На нашия баща са.
И така, в оставащия час от нощта Тео разказа историята. Кейлъб, който вече не издържаше и миг буден, отиде да спи в бараките, а Арло донесе пиене, както понякога правеха след нощ на Стената. Наля по два пръста на всекиго и остави да си подават бутилката на масата.