Всички се умълчаха. Идеята се носеше във въздуха — неизречена, но доловима. Колко време им оставаше, преди прожекторите да угаснат? Преди никой да не успее да ги поправи?
— Не вярвам — каза Арло. — А не мога да повярвам, че и ти си отчаян. Ако не ни остава друго, защо е всичко?
— Защо ли? — Тео отново се взря в чашата си. — Де да знаех. Предполагам, че смисълът е да останем живи. Да поддържаме прожекторите възможно най-дълго. — Наклони питието към устните си и го пресуши на една голяма глътка. — И да ви кажа, че скоро ще съмне. Нека Кейлъб спи, но събудете другите. Имаме трупове, за които да се погрижим.
Четирима бяха. Откриха три на двора и един, Зандър, на покрива, паднал по гръб, с лице към бетона до капака, голите му крайници, разперени в изумено Х. Куршумът от пушката на Питър беше пронизал темето на главата му и отнесъл горната част на скалпа му, който висеше настрани на късче кожа. От сутрешното слънце вече беше започнал да се сбръчква, тънка сива мъгла се издигаше от чернеещата плът.
Питър беше привикнал с външния вид на виралите, но все още се изнервяше да ги гледа отблизо. Начинът, по който сякаш чертите на лицето бяха заличени, изгладени в почти детинска глуповатост; извитото разширение на краката и ръцете, с грабливите им пръсти и острите като бръснач нокти; подчертаните мускули на крайниците и торса и дългият, възлест врат; сребристите зъби, стърчащи от устата като стоманени остриета. С гумени ботуши, ръкавици и кърпа през лицето, Фин използва дълъг, остър като вилица прът, за да вдигне ключовете от връвта и да ги пусне в метална кофа. Потопиха ключовете в алкохол и го запалиха, после ги оставиха да изсъхнат на слънцето; каквото пламъците от алкохола не бяха убили, слънчевите лъчи щяха да сторят. Вмъкнаха коравото като камък тяло на Зандър в найлонова торба, която завързаха над него, като в тръба. Арло и Рей я наблъскаха до ръба на покрива и я хвърлиха на двора долу.
Докато довлекат и четирите трупа до оградата, слънцето вече беше високо и жареше. Облегнат на тръбата, Питър наблюдаваше от страната, от която духаше вятърът, как Тео излива алкохол върху труповете. Чувстваше се излишен, но с ранения си глезен нямаше с какво много да помогне. Алиша стоеше на пост, с пушка в ръка. Най-после Кейлъб се беше събудил и излязъл навън да погледа останалите. Питър видя, че носи чифт високи кожени обувки.
— На Зандър са — обясни Кейлъб и сви рамене малко виновно. — Резервният му чифт. Не вярвам да му докривее.
Тео извади кутия кибрит от джоба си и свали маската си. В другата си ръка държеше факла. Огромни кръгове пот се очертаваха около врата и под мишниците на ризата му. Ризата беше стара и от Склада, ръкавите бяха дълги, яката разръфана, на предния джоб със завъртулки беше избродирано Армандо.
— Някой иска ли да каже нещо?
Питър помисли, че трябва да каже, но не откри думите. Гледката на трупа на покрива не беше променила тревожното му състояние, в крайна сметка Зандър го беше улеснил. Зандър все още беше Зандър. Но и всички струпани заедно трупове са били някой някога. Може пък някой от тях да е бил Аамандо.
— Добре, аз ще го направя — каза Тео и се изкашля. — Зандър, ти беше добър инженер и добър приятел. Никога никому лоша дума не каза и ти благодарим за това. Спи в мир. — После запали клечка, подържа пламъка ѝ, докато се запали факлата, която после допря до купчината.
Кожата пламна лесно, топеше се като хартия, после изгоря и останалата част, костите се сгърчиха навътре и накрая се изпепелиха до облаци пепел. Стана за минута. Когато и последните пламъци угаснаха, заровиха останките в плиткия ров, изкопан от Рей и Фин, и натрупаха отгоре им земя.
Утъпкваха земята, когато Кейлъб се обади:
— Искам само да кажа, че според мен той се съпротивляваше. Можеше да ме убие при кулата.
Тео сложи лопатата настрана.
— Не ме разбирайте погрешно — каза, — но ме тревожи, че не го е направил.
В следващите нощи Питър мислеше за случилото се, отново и отново премисляше събитията в ума си. Не само случилото се на покрива и странната история на Кейлъб на кулата, но също и горчивината в думите на брат му, когато говореха за оръжията. Защото Алиша имаше право; оръжията имаха някакъв смисъл. През целия си живот Питър беше мислил за света от Времето Преди като приключила история. Сякаш върху стария свят се беше стоварило острие, разполовило го на част преди и част след. Между двете половини нямаше брод, войната беше изгубена, армията не съществуваше, светът отвъд Колонията беше открита гробница за история, за която вече никой не си спомняше. Всъщност Питър никога не се беше замислял какво толкова е търсел баща му там, в мрака. Предполагаше, че е така, защото изглеждаше очевидно: хора, други оцелели. Но докато държеше една от пушките на баща си, а и сега, докато лежеше в бараките с възстановяващ се глезен и си спомняше чувството, той усети и друго, как миналото и всичките скрити в него сили изглежда се вляха в него. Може пък това да е правил баща му по време на Дългите походи. Опитвал се е да си припомни света.