— Не се коси, братовчед — ухили се в брадата си Арло и погледна към Фин и Рей. Лицата им, помисли си Питър, изразяваха чувство на обреченост. Затворени в станцията с Арло и неговите истории; вероятно щеше да се умори да им пее с китара или без китара. На врата на Арло висеше ключа, взет от трупа на Зандър. Другият беше у Тео.
— О, хайде де, момчета — провикна се Арло и плесна с ръце. — Обратно. Ще е като забава — но щом пристъпи към коня на Тео, изведнъж изражението му помръкна. — Сложи това в кесията си — тихо каза Арло и му подаде сгънат лист. — За Лей и бебето, ако се случи нещо.
Тео прибра листа, без да го погледне.
— Десет дни. Стойте вътре.
— Десет дни, братовчед.
Насочиха се през долината. Без каруца, която да теглят, минаха напряко през равнината към Банинг, минаха покрай Източния път, за да скъсят с няколко километра прехода. Яздеха мълчаливо, пестяха си силите за дългата езда.
В покрайнините на града Тео дръпна юздите.
— За малко да забравя. — Бръкна в дисагите си и извади любопитния предмет, който Майкъл му беше дал преди шест дни. — Някой помни ли каква беше тая чудесия?
Кейлъб насочи коня си до него и взе платката от Тео, за да я разгледа.
— Това е дънна платка. Интел чип, от серията Пайън. Виждаш ли деветката? По нея се познава.
— Разбираш ли от тези работи?
— Налага се — сви рамене Кейлъб и подаде платката на Тео. — Управлението на турбините използва Пайън. Нашите са подсилен военен вариант, но по същество са същите. Корави са като желязо и по-бързи от кихавица. Шестнайсет гигахерца без допълнително ускоряване.
Питър наблюдаваше лицето на Тео. И той нямаше представа за какво става дума.
— Майкъл иска една платка.
— Да бяхте казали. Имаме купища резерви от тях в станцията.
Алиша се засмя.
— Признавам, че ме изумяваш, Кейлъб. Говориш също като Веригата. Дори не знаех, че вие, гаечните ключове, можете да четете.
Кейлъб се извърна на седлото си, за да я погледне. Дори не проговори от обида.
— Ти шегуваш ли се с мен? Че какво друго може да се прави там? Зандър постоянно се изнизваше към библиотеката за нови книги. Има купища кашони с такива в навеса за инструменти. И не са само на техническа тема. Момчето четеше всичко наред. Казваше, че книгите са по-интересни от хората.
Притихнаха в мълчание.
— Какво казах? — попита Кейлъб.
Библиотеката се намираше близо до търговския център в северните покрайнини на града: четвъртита сграда, обградена от високи бурени. Прислониха се зад някаква бензиностанция и слязоха от конете. Тео измъкна бинокъла от дисагите и огледа сградата.
— Доста пясък се е натрупал. На приземния етаж прозорците стоят. Сградата изглежда плътно затворена.
— Мога ли да погледна вътре? — попита Питър.
— Слънцето е прекалено силно, отразява се от стъклата — подаде бинокъла на Алиша и се обърна към Маратонката. — Сигурен ли си?
— Че Зандър е влизал в нея ли? — момчето кимна. — Напълно.
— Ходил ли си с него?
— Ти шегуваш ли се?
Алиша се покатери на контейнер за боклук към покрива на бензиностанцията, за да има повече видимост.
— Има ли нещо?
Свали бинокъла.
— Прав си, слънцето свети. Но пък и не виждам как ще се промъкнат вътре с всичките тези прозорци.
— И Зандър това казваше — добави Кейлъб.
— Не разбирам — каза Питър. — Защо му е било да идва тук сам?
Алиша скочи на земята. Избърса праха от ръцете си в предницата на пуловера и отметна назад влажен от пот кичур коса.
— Ако питате мен, трябва да огледаме. По-добра възможност от такова слънчево пладне няма да ни се удаде.
Лицето на Тео казваше: Защо ли не се изненадвам? Обърна се към Питър.
— Ти за какво ще си дадеш гласа?
— Откога гласуваме?
— Отсега. Ако ще влизаме там, всички трябва да са съгласни.
Питър се опита да прочете изражението на Тео, да разбере както иска да направи. Усещаше тежестта на предизвикателството от зададения му въпрос. Помисли си: Защо така? Защо сега?
Кимна в знак на съгласие.
— Добре, Лиш — каза Тео и посегна за пушката си. — Имаш го твоя лов на пушеци.
Оставиха Кейлъб при конете и приближиха към сградата в редица, на отстояние един от друг. Пясъкът се беше натрупал високо по прозорците, но предният вход, който се намираше над няколко стъпала, беше открит. Вратата се отвори с лекота, влязоха вътре. Намираха се в нещо като коридор. Точно след вратата, поставено на стената, висеше табло за известия, покрито с избледнели хартиени надписи. Думите по тях още личаха: