А на лист пожълтяла хартия, по-голям от останалите:
Влязоха навътре в просторна зала, осветена от високи прозорци с изглед към паркинга. Въздухът беше тежък и нажежен.
На рецепцията имаше труп.
Питър позна, че е на жена, изглежда се беше застреляла. Падналата в скута ѝ ръка продължаваше да стиска малък револвер. Трупът беше покафенял, спаружената кожа на жената стоеше опъната по костите ѝ, ясно се виждаше дупката отстрани на черепа ѝ. Главата ѝ лежеше наклонена встрани, сякаш е изпуснала нещо и го търси с поглед.
— Радвам се, че Арло не е с нас, за да го види — промърмори Алиша.
Насочиха се към купчините. Навсякъде по пода бяха пръснати книги, бяха толкова много, все едно вървяха из преспи сняг. Заобиколиха обратно към предната част. С приклада на пушката си Тео посочи стълбите.
— Всички нащрек.
Стълбището излизаше в обширна зала, обляна в нахлуваща през прозорците светлина. Усещане за простор: рафтовете бяха изблъскани назад, за да се направи място за редиците легла, които бяха заели мястото им.
Във всяко легло имаше труп.
— Сигурно са към петдесет — прошепна Алиша. — Да не е нещо като болница?
Тео продължи по-нататък в стаята, промъкваше се между редиците легла. Носеше се странен мускусен мирис. На половината път от колоната Тео спря до едно от леглата и се наведе, за да махне малък предмет. Нещо провиснало, от разпадаща се тъкан. Вдигна го, за да го видят Питър и Алиша. Парцалена кукла.
— Не мисля, че е лечебница.
Образите започнаха да се подреждат в ума на Питър, подреждаха картината. Дребните размери на труповете. Плюшените животни и играчките, притиснати в покритите с кожа кости. Питър пристъпи. Усети и чу хрущене на пластмаса. Спринцовка. Имаше цели дузини, пръснати по пода.
Значението им го удари като юмрук.
— Тео, това е… те са…
Думите заседнаха в гърлото му.
Брат му вече се беше запътил към стълбите.
— Да се махаме оттук, по дяволите.
Спряха чак отвън. Застанаха на малката веранда, поемаха въздуха с пълни гърди. В далечината Питър виждаше Кейлъб на покрива на бензиностанцията да продължава да оглежда околностите с бинокъла.
— Сигурно са знаели какво се случва — тихо каза Алиша. — Решили са, че така е по-добре.
Тео преметна пушката си и отпи жадно вода. Лицето му беше пепеляво. Питър видя, че ръцете на брат му треперят.
— Проклетият Зандър — каза Тео. — Защо му е било да идва тук?
— Има второ стълбище отзад — каза Алиша. — Трябва да го проверим.
Тео плю и категорично поклати с глава.
— Да вървим, Лиш — каза Питър.
— Какъв е смисълът да оглеждаме сградата, ако не я огледаме напълно?
Тео рязко се извърна.
— И една секунда повече не искам да остана на това място.
Решен беше, думите му бяха категорични.
— Ще я запалим. Без повече спорове.
Събориха книгите от рафтовете и направиха купчина близо до първото бюро. Хартията пламна леко, пламъците се прехвърляха от книга на книга. Оттеглиха се през вратата и се дръпнаха на петдесетина стъпки, за да наблюдават как сградата гори. Питър пи вода от манерката си, но нищо не измиваше вкуса от устата му. Вкус на трупове, на смърт. Знаеше, че гледката ще го съпътства до края на дните му. Зандър беше идвал на това място, но не само заради книгите. Идвал е заради децата.
И тогава натрупаният пясък в основата на сградата се раздвижи.
Алиша, която стоеше до него, първа го забеляза.
— Питър…
Пясъкът изригна. Виралите наизлизаха, ровеха пясъка, там където беше закривал прозорците на приземния етаж. Ято от шестима, прогонени на ослепителната светлина на пладнето от пламъците.
Пищяха. Пронизителен, мощен вой, който сечеше въздуха от болка и бяс.
Библиотеката вече беше цялата в пламъци. Питър вдигна пушката си и затърси спусъка. Движеше се мудно, вяло. Всичко му изглеждаше почти нереално, разумът му не откриваше нишката. Изпод гъстия черен пушек излизаха още вирали, изсипваха се от горните прозорци, стъклото се пръсна и сякаш заваля блестящ дъжд от стъкълца, плътта им сияеше, изливаше се на огнени следи. Струваше му се, че от намерението му да стреля измина много време. Първата група беше намерила подслон в пясъчно укритие, там, където стъпалата на библиотеката се издигаха над пясъка, свита на кълбо маса, с лица, притиснати към земята като Малки, които играеха на жмичка.