Когато първият се спусна, с вътрешното си око Питър улови фаталните размери на описаната от него дъга. Алиша стоеше с гръб към плота. Виралът летеше право към нея с протегнати ръце и присвити крака, за да омекоти удара, същество от зъби, нокти и гъвкава мускулеста мощ. Миг преди да се приземи, Алиша скочи напред и застана точно под него, уловила пушката пред тялото си като нож.
Стреля.
Червена мъгла, тела, които падат, пушката изхвърча настрана. Докато Питър разбере, че Алиша не е мъртва, тя отново беше на крака. Виралът лежеше там, където беше паднал, на тила му имаше яма, пълна с кръв. Простреляла го беше през устата. Над тях останалите два стояха внезапно замръзнали, окаменели, с проблясващи зъби, с глави, завъртени към Алиша, като дърпани от една нишка.
— Махай се оттук! — извика тя и се изви над плота. — Бягай и толкова!
Така направи. Избяга.
Беше някъде в ниските части на търговския център. Изглежда нямаше изход. Всичките изходи бяха барикадирани, засипани с планини от боклуци: мебели, пазарски колички, контейнери, пълни с вехтории.
А брат му Тео вече го нямаше.
Единственият му шанс беше да се крие. Хукна по коридор със затворени магазини, дърпаше нагоре решетките им, но нито една не се отвори. Всичките бяха здраво заключени. Един въпрос изплува през мъглата от паника: Защо още беше жив? Побягнал беше от атриума със съзнанието, че няма да направи и десет крачки. Вълна от болка и всичко щеше да приключи. Цяла минута беше минала, преди да осъзнае, че виралите не го преследват.
Защото си имаха работа, помисли си. Вкопчи се в една от решетките само за да се задържи прав. Промуши пръсти пред отворите и задъхан притисна чело към метала. Приятелите му бяха мъртви. Друго обяснение нямаше. Тео беше мъртъв, Кейлъб беше мъртъв, Алиша беше мъртва. А когато виралите приключеха, когато изпиеха цялата им кръв, щяха да тръгнат след него.
Да го преследват.
Побягна. Тичаше по един коридор, после по друг, прелиташе покрай редици затворени витрини на магазини. Спря да търси отворени решетки, в ума му имаше една-единствена мисъл: да се измъкне навън, на открито. Сред дневната светлина, да почувства откритото пространство. Зави на ъгъла и се озова на хлъзгащи се плочи в просторно като кубе пространство. Втори атриум. Нямаше отпадъци. Слънчевата светлина навлизаше от мъгливи снопове през кръгла поредица прозорци високо горе.
В центъра на стаята, напълно застинали, стоеше стадо малки кончета.
Събрани бяха в плътен кръг под нещо като свободно висящ заслон. Питър замръзна в очакване да скочат. Как стадо коне се е озовало в търговския център? Предпазливо пристъпи към тях. Сега вече виждаше: конете не бяха истински. Въртележка. Питър беше виждал снимка на такава в Убежището. Основата се въртеше, свиреше музика и децата се въртяха ли, въртяха на кончетата. Стъпи на платформата. Покриваше ги дебел слой прах, който заличаваше чертите им. Приведе рамене до едно от животните и изчисти мръсотията, отдолу се показаха ярки цветове, точно нарисувани детайли: миглите на очите, вдлъбнатините на зъбите им, издължената полегатост на носовете им и разширените ноздри.
И тогава го усети, улови присъствието като докосване на метал. Вдигна слисан лице.
Пред него стоеше момиче.
Бродница.
Не можеше да каже на колко години е. Тринайсет? Шестнайсет? Имаше дълга и тъмна коса с много сплъстени кичури. Носеше овехтели панталони, срязани при глезените, и вкоравена от мръсотия тениска. Дрехите бяха прекалено широки за слабото ѝ момчешко тяло. Панталоните бяха пристегнати на кръста ѝ с жица. На краката си носеше сандали с изкуствени маргаритки, които се подаваха измежду пръстите.
Преди Питър да успее да проговори, тя вдигна пръст към устните си: Мълчи. Бързо се насочи към центъра на платформата и се обърна, за да му махне, да му каже да я последва.
И тогава ги чу. Бяг по коридора, дрънчене от металните решетки на затворените витрини.
Виралите идваха. Търсеха го. Преследваха го.
Очите на момичето бяха огромни. Бързо, казваха очите ѝ. Улови го за ръка и го задърпа към центъра на платформата. Там коленичи и изрови метална халка на пода. Капак на пода, покрит с дървената платформа. Скочи в него, така че само лицето ѝ се показваше.