Бързо, бързо.
Питър я последва в дупката и затвориха капака над главите си. Сега бяха под въртележката, в нещо като тясно пространство под покрива. Лъчите на слънцето падаха косо и осветяваха прашинки, които падаха от дъските на платформата над главите им, осветяваха тъмна грамада от машинарии и на пода зад тях, смачкан спален чувал. Наредени пластмасови бутилки за вода и кутии от храна. Хартиените им етикети отдавна бяха заличени. Тя тук ли живееше?
Платформата се разлюля. Момичето беше коленичило. Над тях премина сянка. Показа му как да го направи.
Легни долу. Не мърдай.
Послуша я. После тя се покачи отгоре на гърба му. Усещаше топлината на тялото ѝ, топлината на дъха ѝ върху шията си. Прикриваше тялото му със своето. Виралите вече бяха около въртележката Усещаше как умовете им търсят, ровят, чуваше прещракването в гърлата им. Колко ли оставаше преди да открият капака на пода?
Не мърдай. Не дишай.
Затвори очи, наложи си да стои напълно неподвижно, чакаше пантите на капака да проскърцат. Пушката беше на пода до него. Би могъл да стреля веднъж или два пъти и толкова.
Секундите минаваха. Над него се разнесоха още полюлявания, настървеното, развълнувано дишане на вирали, чиито ноздри долавят човешки мирис. Усещаха кръвта във въздуха. Но нещо не беше както трябва. Долавяше тяхната несигурност. Момичето го притискаше надолу. Закриваше го, защитаваше го. Отгоре настъпи тишина. Дали виралите си бяха отишли? Изтече минута, после още една. Очакването му се прехвърли от действията на виралите към следващата постъпка на момичето. Най-накрая тя се махна от него. Изправи се на колене. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Нежната извивка на лицето ѝ беше като на дете, но погледът ѝ далеч не беше детски. Долавяше дъха ѝ, в него имаше сладост, като мед.
— Как ти…
Накара го да замълчи с остро поклащане на глава, сочеше към тавана, после отново долепи пръсти до устните си.
Отишли са си. Но ще се върнат.
Изправи се и отвори капака. Бързо извърна глава, за да му покаже какво иска.
Следвай ме. Веднага.
Излязоха на платформата на въртележката. Помещението беше празно, но все още усещаше раздвоеното присъствие на виралите, въздухът се виеше на невидими вихрушки там, където бяха стояли. С бързо движение момичето го поведе към врата от другата страна на атриума. Стоеше отворена и подпряна с бетонен отломък. Влязоха през нея и тя затвори вратата след тях, заключи я отвътре. Той чу прещракването на ключалката.
Мрак.
Сграбчи го нов пристъп на паника, чувство на пълна загуба на ориентация. Но после почувства, че тя го улавя за ръка. Хватката ѝ беше здрава, внушаваше спокойствие, подтикна го да върви напред.
Аз съм с теб. Всичко е наред.
Опита се да брои стъпките си, но беше безсмислено. Усещаше хватката ѝ, желанието ѝ да върви по-бързо и че неговата несигурност ги забавя. Препъна се в нещо на пътеката и пушката падна, изгуби я в мрака.
— Чакай…
Хлопане, което дойде отзад, и трясък на метал. Виралите ги бяха открили. Пред себе си видя процеждаща се дневна светлина. Около него започна да просветлява. Намираха се в дълъг коридор с висок таван, около стените бяха струпани останки, група от ухилени скелети, с изкривени в предупредителни пози крайници. Нов трясък зад гърбовете им и вратата беше отворена. Стълбище. Високо отгоре се процеждаше жълта дневна светлина, чуваха се гълъби и се носеше техния мирис. На стената имаше табела: ЗА ПОКРИВА.
Обърна се. Момичето стоеше в коридора, точно пред вратата на стълбището. Погледите им се срещнаха за кратко, настойчиво. Преди да измине и секунда, момичето пристъпи, повдигна се на пръсти и го целуна по лицето, сякаш птиче пи вода.
Просто така: целуна го по бузата.
Питър не можеше да проговори от изумление. Момичето се обърна обратно към тъмния коридор. Очите ѝ казваха: Върви сега.
После затвори вратата.
— Ей! — чу щракането на ключалката. Сграбчи дръжката, но тя не помръдна. Захлопа по заключената метална врата. — Не ме оставяй!
Но момичето си беше отишло, изчезнал дух. Видя отново табелата: ЗА ПОКРИВА. Тя искаше да отиде там.
Заизкачва се. Въздухът беше горещ като в пещ, миризмата на гълъби го душеше. Стените бяха омазани от изпражненията им, покриваха стъпалата и перилата като слой боя. Птиците сякаш едва го забелязаха, докато се качваше, все едно присъствието му там беше само интересна подробност. Три стъпала, четири. Дишаше тежко от усилието, в носа и устата си усещаше противен вкус, очите му пареха като от киселина.