Най-накрая стигна върха. Последна врата и на стената над нея, далеч от досег, малък прозорец, с назъбени от натрошените стъкла рамки, пожълтели от сажди и от времето.
Вратата беше с катинар.
Нямаше изход. В крайна сметка, момичето го беше довело до място, от което нямаше изход. Яростен трясък разтърси стълбището, когато първият вирал се нахвърли на вратата под него. Птиците излетяха и запърхаха наоколо му, във въздуха се понесоха перата им.
Видя я, толкова покрита с птичи изпражнения беше, че едва личеше в стената, която я заобикаляше. Разби стъклото с лакът, после повдигна и освободи брадвата. Отдолу се разнесе втори трясък. Още един удар и виралите щяха да нахлуят през вратата и да се устремят по стълбите.
Питър вдигна брадвата над главата си и здраво замахна, целеше се в ключалката. Острието ѝ проблесна, но резултатът беше нулев. Пое дъх, пресметна разстоянието и отново замахна с всичка сила. Чист удар: катинарът се отвори и строши. Облегна се с цялата си тежест на вратата, която беше ръждясала от времето и се отвори с дрънчене. Излезе на дневна светлина.
Намираше се на покрива в северната част на центъра, гледаше към планините. Закуцука бързо към ръба.
Височината беше поне петнайсет метра. Щеше да си счупи крак или нещо по-лошо.
Лежеше неподвижен на покрива и чакаше виралите да го пипнат. Не искаше краят му да е такъв. Лакътят му кървеше силно. Между него и вратата имаше кървава диря. Не си спомняше да го е заболяло, сигурно се е наранил, когато се е хвърлил срещу панела. Но сега едва ли малко кръв имаше голямо значение. Поне имаше брадва.
Обърна се с лице към вратата, приготви се да замахне, когато отдолу чу вик.
— Скачай!
Алиша и Кейлъб заобикаляха ъгъла на сградата на конете си и яздеха с всички сили. Алиша му махаше, тялото ѝ се извиваше над стремената.
— Скачай!
Помисли си за Тео, как го подхвърлиха. Помисли си за баща си, как стои на ръба на морето, за морето и звездите. Помисли си за момичето, което беше прикрило тялото му със своето, топлината и сладостта на дъха ѝ на врата му и лицето си, там където го целуна.
Приятелите му викаха и махаха към него отдолу, виралите се качваха по стълбите, в ръцете си държеше брадва.
Не сега, помисли си, рано е. Затвори очи и скочи.
Двайсет и три
Отново беше лято, а тя сама. Единствено гласовете, които чуваше навсякъде и отвсякъде, бяха с нея.
Спомняше си хора. Помнеше Мъжа. Спомняше си и другият мъж, съпругата му, момченцето и после жената. Някои си спомняше по-добре от други. Трети изобщо не помнеше. Спомняше си как един ден се събуди с мисълта: сама съм. Няма друго аз, освен мен. Живееше в тъмнина. Научила се беше да върви по светло, въпреки че не беше лесно. С времето започваше да я боли, да ѝ прилошава.
Вървеше и вървеше. Следваше планините. Мъжът ѝ беше казал да следва планините, да бяга и да не спира, но накрая един ден планините свършиха, вече нямаше планини. Повече не ги откри, онези старите. Имаше дни, в които изобщо никъде не ходеше. Някои дни приличаха на години. Живееше тук и там, с тези и онези, с мъжа и съпругата му и момченцето им, после с жената и накрая вече с никого. Някои от хората бяха мили с нея, преди да умрат. Други не чак толкова. Казваха, че била различна. Не била като тях, не била една от тях. Отличаваше се, беше сама и други като нея нямаше на света. Хората я прогонваха или не, но в крайна сметка винаги умираха.
Сънуваше. Сънуваше гласовете и Мъжа. Известно време, което продължи месеци или години, можеше да чуе Мъжа във воя на вятъра и трептенето на звездите, ако се заслушаше, и в сърцето си закопняваше за обичта му. Но с времето гласът му се смеси в ума ѝ с гласовете на другите, на сънуващите, които бяха и не бяха там, защото мракът беше и не беше, присъстваше и отсъстваше едновременно. Светът беше свят на сънуващи души, които не можеха да умрат. Мислеше си: Под нозете ми има земя, над главата ми има небе, има празни сгради, вятър, дъжд, звезди и навсякъде гласове, гласове и въпрос.
Кой съм аз? Кой съм аз? Кой съм аз?
Не се страхуваше от тях, както се страхуваха Мъжът и останалите, мъжът и съпругата му, момчето и после жената. Опита се да държи сънуващите далеч от Мъжа и беше успяла, направило го беше. Те я преследваха с въпроса си, дрънчаха като с верига, като онази, за която беше прочела в приказка за призрак, Джейкъб Марли. Известно време ги мислеше за призраци, но не бяха такива. Не знаеше с какво име да ги нарече. Не знаеше с какво име да нарече себе си, онова, което сама беше. Една нощ се събуди и беше заобиколена от тях, от пронизващите им очи, горящи като живи въглени в мрака. Спомняше си мястото, защото беше хамбар, студено и валеше. Лицата им я обкръжаваха, толкова тъжни и изгубени, като самотния свят, в който тя бродеше. Имаха нужда от нея, за да им каже, за да им отговори на въпроса. Усещаше дъха им върху себе си, дъха на нощта и на терзанието, поток в кръвта. Кой съм аз? — питаха я те.