кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз?
Тогава избяга от онова място. Продължи да бяга и не спря.
Сезоните се сменяха. Идваше един, друг, следващ. Студено беше, после не. Нощите бяха дълги, а после не. Носеше на гърба си раница с потребни ѝ неща, както и такива, на които държеше, защото ѝ носеха утеха. Помагаха ѝ да си спомня, да задържи годините в ума си, както добрите, така и лошите. Предмети като: историята за призрака Джейкъб Марли. Медальонът на жената, който беше взела от врата ѝ, след като жената умря, така както умираха хората, с голямо суетене. Кост от полето с кости и камъче от плажа, където беше видяла кораб. От време на време се хранеше. Някои от нещата в консервите, които откриваше, вече не ставаха за ядене. Отваряше кутията с инструмент, който носеше в раницата си, и от нея се разнасяше непоносима воня, като в сградите, където мъртвите хора лежаха в редици, или пък не лежаха в редици и тя знаеше, че от тази консерва няма да може да яде, но щеше да яде от някоя друга. Понякога пред нея се оказваше океанът, огромен и сив, плаж от гладки, заоблени канари, високи борове протягаха дългите си ръце към водната шир. Нощем наблюдаваше как звездите се движат по небето, наблюдаваше как луната потъмнява и се потапя в морето. Това беше същата луна като навсякъде по света и известно време тя беше щастлива. На това място видя кораба. Здравей!, крещеше тя, защото никога, ама никога не беше виждала кораб и самата гледка я направи щастлива. Здравей, кораб! Здравей, голяма лодко, здравей! Но корабът не ѝ отвърна с никакви думи. Изчезна за известен период, мина покрай ръба на морето, а после се върна, движен от приливите на луната нощем. Като сън за кораб, който друг освен нея няма кой да сънува. Следваше го с дни и нощи до мястото на скалите с разрушения мост, цвета на кръвта, където грамадният му нос намери покой, сред останалите големи и малки, а дотогава беше разбрала, че корабът като своите събратя на скалите е пуст, на него няма хора; морето беше черно, от него се носеше отблъскващ мирис, подобен на онзи, който се носеше от развалените консерви. Тя си тръгна и от това място.
Можеше да ги усети, усещаше всички. Можеше да протегне ръце, да замахне в мрака и да ги почувства, навсякъде. Тяхната скръбна забрава. Страшната и ужасяваща сломеност. Безкрайното им пронизващо разпитване. Заради него съчувствието ѝ към тях се превърна в нещо като обич. Като обичта, която беше чувствала към Мъжа, който от обич към нея ѝ беше казал да бяга и да не спира.
Мъжът. Помнеше стрелбата и светлината, експлодиращото в очите ѝ слънце. Помнеше тъгата му и усещането за присъствието му. Но вече не можеше да го чуе. Мъжът, мислеше си тя, си беше тръгнал.
Имаше други, които можеше да чуе в мрака. И за тях знаеше кои са.
Аз съм Бабкок.
Аз съм Морисън.
Аз съм Чавес.
Аз съм Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.
Мислеше за тях като за Дванайсетте и Дванайсетте бяха навсякъде, в света и зад света, изтъкаваха самия мрак. Дванайсетте бяха кръвта, която течеше под кожата на всички същества в света тогава.
Всичко това се случваше през годините. Помнеше един ден, деня на полето с кости, и друг ден, деня на птичката и на мълчанието. На мястото имаше високи до небето дървета. Там имаше малко пърхащо същество във въздуха пред лицето ѝ. Краката ѝ бяха боси на огряната от слънцето трева, по която се беше учила да върви. Напред и назад, с непохватни, объркани движения. Гледаше и гледаше. Струваше ѝ се, че е поддържала малкото същество повече от ден. Научи думата за съществото, но когато се опита да я произнесе, разбра, че е забравила как се прави. Птица. Думата беше в нея, но не можеше да намери врата, през която да излезе. Жужене… птица. Помисли си за всички думи, които знаеше и с тях беше същото. Всичките думи бяха заключени в нея.