Една лунна вечер, след много време, беше самотна и без нито един близък приятел на света и си помисли: Елате при мен.
Дойдоха. Първо един, после друг, трети и още, и още.
Елате при мен.
Излязоха от мрака. Спуснаха се от небето и разни високи места наоколо и скоро наброяваха безчет същества, както тогава в хамбара, само че повече. Тълпяха се около нея със сънуващите си лица. Докосваше ги, галеше ги и не се чувстваше сама. Попита: Това ли сме всички? Защото не съм виждала никого, нито мъж, нито жена, от много години. Има ли друго аз освен мен? Но докато питаше, те не можеха да ѝ отговорят, само питаха, настървено и изпепеляващо.
Сега вървете, помисли тя и затвори очи, а когато ги отвори разбра, че е сама.
Ето така се научи да го прави.
После с хода на сезоните, на нощите и годините на нощите стигна до място с погребан град, където на бледата светлина видя мъже на коне. Шестима, яздеха тъмни, яки коне. Мъжете имаха пушки, като другите мъже, които си спомняше, във времето след мъжа и съпругата му и момчето и после другата жена; тя се скри в сенките, зачака нощта да падне. Какво щеше да прави тогава, не знаеше, но тогава при нея дойдоха забравилите, както правеха винаги в мрака, и въпреки че се опита да ги спре, те се нахвърлиха върху им пъргаво, настъпи страхотна суматоха, в която мъжете започнаха да умират и после и те постъпиха така, на брой бяха трима.
Отиде до мястото на труповете, мъжете и конете им, които бяха мъртви, останали без капка кръв, както беше с всички същества, които умираха по този начин. Трима от мъжете бяха изчезнали, но душата на единия още беше наблизо, наблюдаваше от някакво безименно и безформено място как тя се привежда да огледа лицето му и изражението, изписано на него. Същото изражение беше видяла върху лицата на мъжа и съпругата му, и момчето, и после жената. Страх и болка и освобождаване. Разбра, че името на мъжа е било Уилем. А онези, които бяха сторили това на Уилем, горко се каеха, каеха се, тя стана и отиде при тях: Всичко е наред, идете си сега и ако можете да се въздържите, повече не го правете, но знаеше, че не могат да се въздържат. И причината за това бяха Дванайсетте, които пълнеха умовете им с ужасяващи сънища за кръв и нямаше друг отговор на единствения въпрос освен:
Аз съм Бабкок.
Аз съм Морисън.
Аз съм Чавез.
Аз съм Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламрбайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.
Аз съм Бабкок.
Бабкок.
Бабкок.
Последва ги през пясъка, дори когато светлината стана прекалено силна за очите ѝ, а имаше дни, в които нямаше къде да се скрие от нея. Уви се в плат, който беше намерила, а на лицето си имаше очила. Дните бяха дълги, слънцето, издигнало се високо в небето, жареше и съсичаше земята под себе си с дългото острие на светлината си. Вечерта пустинята беше спокойна и друг шум освен нейните стъпки през нея, пулсът на сърцето ѝ и сънуващия свят наоколо ѝ нямаше.
Дойде ден, в който пред нея отново се появиха планини. Не беше открила онези мъже с конете или пък мястото, от което бяха дошли, а част от тях загина в погребания град пред очите ѝ. Земята в долината между планините беше осеяна с дървета, които се огъваха от вятъра, и там стигна до сграда, в която имаше коне, а когато съзря тяхната неподвижност и самота, си помисли: Може би това са конете, които видях. Конете не бяха живи, но изглеждаха такива, а гледката, която представляваха, ѝ внушаваше спокойствие, заради което реши, че може би трябва да остане на това място, че времето за бягство е приключило. Че това е мястото, където е дошла, за да си почине.
Но сега и това време беше приключило. Най-накрая мъжете се бяха върнали на конете си и тя беше спасила един от тяхната компания, покрила беше тялото му със своето, както ѝ беше продиктувал инстинктът в онзи миг, а на сънуващите беше казала, вървете си, сега си вървете, него не убивайте и за известно време настояванията ѝ бяха дали резултат, но другият глас в умовете им беше силен, а и стръвта за кръв също беше силна.
В нейното място в мрака и земята под конете тя мислеше за онзи, когото беше спасила, надяваше се да не е мъртъв, и слушаше звуците на мъжете, конете им и пушките, как се връщат. След известен брой дни, когато не откри следа от тях, напусна мястото, както беше напуснала всички места преди това, и излезе в лунната нощ, на която принадлежеше, една и невидима.