Къде са?, попита мрака. Къде са мъжете на конете, трябва да ги намеря? Защото през всичките години бях сама, нямаше друго аз освен мен.
А от нощното небе се чу нов глас, който каза:
Тръгни в лунната светлина, Ейми.
Накъде? Накъде да вървя?
Доведи ги при мен. Пътят ще ти покаже как.
Тя щеше да го направи. Щеше да го постигне. Защото от толкова много време беше сама, нямаше друго Аз освен нея и я изпълваше огромно съжаление и непреодолимо желание да е с други, свои себеподобни, да не е повече сама.
Излез на луната и открий мъжете, които трябва да познавам, така както познавам теб, Ейми.
Ейми — помисли си тя. — Кой е Ейми?
А гласът отвърна:
Ти си това.
V
Момичето от никъде
Двайсет и четири
Ден 51: Няма следа.
Ден 52: Няма следа.
Ден 53: Няма следа.
Ден 54: Няма следа.
Ден 55: Няма следа.
Ден 56: Няма следа.
Ден 57: Питър Джаксън е определен на ОП 1 (М: Тео Джаксън). Няма следа.
Ден 58: Няма следа.
Ден 59: Няма следа.
Ден 60: 7 контакти. Няма убити или обсебени души. Постът на Втори капитан е вакантен (Т. Джаксън, починал), Санжай Патал заема поста.
С уважение и почит към Дома
Призори на осмата сутрин: Питър отвори рязко очи от шума на стадото, което слизаше по пътеката.
Спомни си как малко след полунощ през ума му мина: Само няколко минути. Само няколко минути да поседна, да събера силите си. Но щом си позволи да седне, облегна гръб на крепостния вал и опря изморено глава на скръстените си ръце, сънят бързо го надви.
— Хубаво е, че си буден.
Над него стоеше Лиш. Питър разтърка очи, изправи се и мълчаливо прие манерката, която му подаваше. Усещаше ръцете и краката си натежали, сякаш костите му бяха заменени от тръби с плискаща се в тях течност. Отпи от възтоплата вода и хвърли поглед над крепостния вал. Зад огневата линия над хълмовете бавно се надигаше лека мъгла.
— Колко време съм спал?
Тя изпъна рамене насреща му.
— Остави. Будува седем нощи поред. Изобщо не биваше да си тук. Твърди ли някой обратното, да дойде да му разясня.
Чу се Сутрешният звънец. Питър и Алиша мълчаливо наблюдаваха как вратите започнаха бавно да се прибират в прорезите си. Стадото, неуморно и готово за тръгване, започна да излиза през отвора.
— Прибери се у дома и се наспи — каза Алиша, докато дърварите се готвеха да излязат. — После ще се занимаваш с Камъка.
— Ще го чакам.
Загледа го упорито.
— Питър, минаха седем нощи. Прибирай се.
Прекъснаха ги изкачващи се по стълбата стъпки. Холис Уилсън се изкачи на пътеката на стената и намръщено ги погледна.
— Предаваш ли поста, Питър?
— Постът е само твой — отвърна Алиша. — Ние приключихме.
— Казах, че оставам.
Дневната смяна поемаше постовете. Още двама Стражи се качваха по стълбата, Гар Филипс и Вивиан Чоу. Гар разказваше история, на която Вивиан се смееше, но когато ги видяха, рязко млъкнаха и забързаха по пътеката.
— Слушай — каза Холис, — ако искаш да поемеш поста, от моя страна няма проблем. Но аз съм дежурен офицер, затова трябва да уведомя Со.
— Няма да остава — каза Алиша. — Сериозно говоря, Питър. Не те моля. Холис няма да го каже, но аз ще го направя. Прибирай се.
У него се надигна желание да възрази. Понечи да го направи, заля го такава мъка, че се отказа. Алиша имаше право. Приключило беше. Тео вече го нямаше. Трябваше да почувства облекчение, но беше само изтощен — смъртна умора, толкова дълбока, че сякаш щеше да я влачи като верига до края на дните си. Наложи му се да напрегне всички сили, само за да остави арбалета на крепостния вал.
— Съжалявам за брат ти, Питър — каза Холис. — Мога вече да го кажа, след като седемте нощи изминаха.
— Благодаря, Холис.
— Предполагам, сега вече ти си Глава на Дома, нали?
Питър почти не се беше замислял за това. Изглежда беше. Братовчедките му Дейна и Лей бяха по-големи от него, но Дейна се отказа, когато бащата на Питър отстъпи поста си, а се съмняваше, че Лей ще прояви интерес сега, когато имаше да се грижи за бебе в Убежището.
— Изглежда съм такъв.
— Е, поздравления, а? — Холис смутено сви рамене. — Странно е, че го казвам, но ти знаеш какво имам предвид.