Приключи с опаковането на багажа и влезе в главната стая на къщата, която едновременно беше кухня и дневна под откритите греди. Печката не беше палена от месеци, събраните дърва отвън вероятно вече гъмжаха от мишки. Цялата стая тънеше в лепкав слой прах, като да не живееше никой в нея. Ами, помисли си той, вероятно и не живееха.
Някакъв последен подтик го накара да изкачи стъпалата до спалнята на родителите си. Чекмеджетата на малкия скрин бяха празни, на провисналия матрак нямаше завивки, по рафтовете на стария гардероб само тънка дантела от паяжини се люлееше от течението, предизвикано от отварянето на вратата. Малката нощна масичка, на която майка му беше държала чаша вода и очилата си — единственото, което на Питър му се щеше да беше запазил, но не го направи; приличен чифт очила струваше пълен дял, — беше покрита от бледи петна. От месеци никой не беше отварял прозорците, в стаята беше спарено и душно, от немарливост и това беше пренебрегнал. Истината бе, че се чувстваше така, сякаш ги е предал, всичките.
Помъкна раницата си в засилващата се сутрешна жега. Отвсякъде го заобикаляше шум от различни дейности: в конюшнята конете удряха с копита и процвилваха, от ковачницата се носеха ударите на чука, виковете на дневната смяна от Стената и докато влизаше в Стария град — изблиците смях на децата, които играеха в двора на Убежището. По време на сутрешната почивка Учителката ги оставяше да тичат и да се гонят като мишлета. Питър си спомняше един зимен ден, слънчев и студен, и игра на гоненица, в която той без никакво усилие по някакво чудо беше грабнал пръчката от ръцете на много по-голямо момче — май беше един от братята Уилсън, и успя да я задържи у себе си, чак докато Учителката не започна да пляска и да размахва облечените си в ръкавици ръце, за да ги събере и прибере вътре. Помнеше разсичащия студен въздух и съсухреното, кафяво лице на света през зимата; парата от потта му, която се издигаше от челото му, и чистото физическо въодушевление, докато се извиваше и се промъкваше между протягащите се ръце на нападателите му. Как само се чувстваше изпълнен с живот. Питър потърси в спомена и брат си — онази зимна сутрин Тео със сигурност е бил с Малките, част от тичащото множество, но изобщо не можа да си го спомни. Мястото, където трябваше да бъде брат му, беше празно.
Стигна до тренировъчните ями. Три обширни изкопа в земята, дълги двайсет метра, с високи стени от пръст, за да задържат неизбежните заблудени стрели и копия, изхвърчалите непохватно хвърлени ножове. В близкия край на средния трап стояха и внимаваха пет нови ученици. Три момичета и две момчета, от девет до тринайсет години, застанали в напрегнати пози и тревожни лица, Питър прочета по тях същото усилие и вглъбеност, която чувстваше, когато идваше в ямите с огромно желание да се докаже. Тео беше три класа преди него. Помнеше сутринта, в която брат му беше избран за вестител, гордата усмивка на лицето му, когато се обърна и се запъти за пръв път към Стената. Ликуваше и се виждаше, но и самият Питър щеше да го изпита. Скоро и той щеше да го последва.
Треньор тази сутрин беше братовчедката на Питър, Дейна, дъщерята на чичо Уилем. Беше осем години по-голяма от Питър и беше напуснала Стражата и поела ямите след раждането на първата си дъщеря, Ели. Най-малката ѝ дъщеря, Кат, все още беше в Убежището, Ели излезе преди година и беше от учениците в ямата, първи клас, висока за възрастта си и стройна като майка си, с дълга черна коса, сплетена като на Стражите.
Застанала пред групата, Дейна ги оглеждаше с каменно изражение, сякаш избираше овен за кланицата. Всичко беше част от ритуала.
— Какво имаме? — попита групата.
Отговориха в един глас:
— Един удар!
— Как нападат?
Този път отговориха по-силно:
— Скачат отгоре!
Дейна замълча, полюляваше се на пети и погледът ѝ попадна на Питър. Усмихна му се тъжно, преди отново да се върне към задълженията си и лицето ѝ да се намръщи. „Това беше ужасно. Току-що си изкарахте още две обиколки преди хранене. Сега ви искам в две редици, вдигнете лъковете.“
— Какво ще кажеш?
Санжай Патал. Питър така се беше умислил, че не беше чул кога се е приближил. Санжай стоеше до него, скръстил ръце на гърдите си, с вперен в ямите поглед.