— Ще се научат.
Под тях учениците бяха започнали сутрешната си тренировка. Един от най-малките, момчето на Даръл, не уцели, изпрати стрелата си в оградата зад целта. Останалите се разсмяха.
— Съжалявам за брат ти. — Санжай се обърна към него и отклони вниманието на Питър от ямите. Тялото му изглеждаше слабо, но набито. Лицето му беше гладко обръснато, косата прошарена и остригана почти до голо. Зъбите му бяха ситни и бели, а дълбоко разположените очи изглеждаха потъмнели от гъсти и надвиснали вежди. — Тео беше добър човек. Не биваше да му се случва това.
Питър не отговори. Нима имаше нещо за казване?
— Мислех си за думите ти — продължи Санжай. — Ако трябва да съм честен, някои брънки не пасват. Случилото се със Зандър. И какво сте правили в библиотеката.
Питър потръпна от лъжата си. Споразумели се бяха да се придържат към истината за случилото се и да не казват никому за оръжията, поне известно време. Но се оказа, че е доста по-сложно, отколкото предполагаше. Без пушките историята им беше пълна с празнини: какво са правили на покрива на електростанцията, как са спасили Кейлъб, смъртта на Зандър, отиването им в библиотеката.
— Казахме всичко — каза Питър. — Сигурно Зандър е бил ухапан по някакъв начин. Мислехме, че се е случило в библиотеката, затова отидохме да проверим.
— Но защо му е било на Тео да се подлага на такъв риск? Или идеята беше на Алиша?
— Защо мислиш така?
Санжай замълча, прокашля се.
— Знам, че ти е приятелка, Питър, и не се съмнявам в уменията ѝ. Но е неразумна. Винаги се втурва на лов.
— Тя няма вина. Никой няма. Просто лош късмет. Заедно взехме решението.
Санжай отново замълча, докато замислено оглеждаше ямите. Питър не каза нищо, надяваше се мълчанието му да сложи край на разговора.
— И все пак не разбирам. Някак не е в природата на брат ти да поема подобен риск. Предполагам, че никога няма да разберем. — Санжай загрижено поклати глава и се обърна отново към Питър с омекнало изражение: — Съжалявам, не биваше да те разпитвам. Знам, че си уморен. Но докато си тук, искам да обсъдим един въпрос. Засяга Дома. Мястото на брат ти.
Дори само от мисълта Питър се почувства изтощен. Но на него се падаше дългът да го изпълни.
— Кажете ми какво искате да направя.
— Искам да го обсъдим, Питър. Баща ти допусна грешка, според мен, като предаде мястото на брат ти. Мястото по право се пада на Дейна. Тя е най-възрастният представител на Джаксън.
— Но тя го отстъпи.
— Така е. Но между нас да си остане, ще ти споделя, че не сме приели начина, по който това стана. Дейна беше разстроена. Баща ѝ, както помниш, беше току-що убит. Мнозина от нас вярваха, че тя ще поеме с радост това задължение, ако баща ти не я беше принудил да отстъпи.
Какви ги говореше Санжай? Че постът е на Дейна ли?
— Не знам за какво говориш. Тео никога нищо не ми е споменавал.
— Съмнявам се, че би го направил — Санжай замълча за момент. — С баща ти невинаги сме се спогаждали. Известно ти е, знам. От самото начало бях против Дългите походи. Но той така и не можа да се откаже от идеята, дори след загубата на толкова много хора. Замислил беше брат ти да възроди тези походи. Затова настояваше Тео да оглави Дома.
Учениците вече бяха излезли от ямите и тичаха по пътеката, за да започнат обиколките около периметъра. Какво беше казал Тео в нощта в контролната стая? Че Санжай си го бива в неговите дела, нали? Казаното от него до този момент обаче само накара Питър ожесточено да защитава задължение, което минути преди това щеше с радост да преотстъпи на първия срещнат.
— Не знам, Санжай.
— Не трябва да знаеш, Питър. Домът се събра. Постигнахме споразумение. Мястото по право се пада на Дейна.
— А тя иска ли го?
— След като ѝ обясних всичко, да. — Санжай сложи ръка на рамото на Питър, който си помисли, че жестът трябва да е утешителен, но изобщо не беше такъв. — Моля те, не го приемай зле. Това не е отношение към теб. Не обръщахме внимание на тази нередност, защото всички много уважаваха Тео.
Просто така, помисли си Питър, вече бяха погребали брат му. Ризите на Тео все още стояха сгънати в чекмеджетата, резервните му ботуши стояха под леглото, а сякаш никога не е съществувал.
Санжай вдигна лице.
— Ето я и Со.
Питър се обърна и видя Со Рамирез да крачи към тях. С нея беше и Джими Молиноу. Висока жена с пясъчноруса коса, в началото на четирийсетте, Со се издигна до ранга на Първи капитан след смъртта на Уилем. Беше изключително способна жена, с темперамент, който от половин дума пламваше. Гневните ѝ изблици караха и най-обръгналия Страж да се снишава от страх.